Без повече извинения: „Искам да променя начина, по който обществото се отнася към глухите хора“

Ежедневно хората с увреден слух се сблъскват с редица трудности в комуникацията си с останалите хора. За да останат обаче разбрани, много често им се налага да се извиняват за състоянието си и да молят за различни методи за обмяна на информация, които могат да подобрят комуникацията им с хората без увреждания.

„Съжалявам, глух съм“

„Съжалявам, глух съм“, казва журналистът Лиъм О'Дел за пореден път. „Посочвам апарата в ухото си – универсалният знак за това, че имам проблеми със слуха, надявайки се леко раздразненият сервитьор пред мен да повтори въпроса си с по-малко видимо разочарование.“

Случката се разиграва в бурито бар, но този вид комуникация може да се наблюдава във всеки ресторант при обслужването на клиенти. Умореният персонал иска да получи поръчките си, а гладните клиенти да се нахранят. Неадекватното поведение вероятно се дължи на факта, че зрящите не осъзнават колко трудна е ежедневната комуникация на хората с проблеми със слуха.

„Твърде често се улавям, че се извинявам за прекъсването на комуникацията. Извинявам се с надежда, че добрите ми обноски ще притъпят раздразнението на хората пред мен. Обикновено е така и започваме да търсим друг начин за комуникация, но не е ли обезпокоително, че глухите хора се извиняват за трудностите, с които се сблъскват ежедневно.“, споделя О'Дел.

О'Дел невинаги е мислил по този начин. Когато още като тийнейджър се сблъсква за първи път с необходимостта да носи слухови апарати, определя системната дискриминация като непреодолимо предизвикателство. О'Дел решава да скрие апарата под къдравата си коса, тъй като за него изричането на думата „съжалявам“ е много по-лесно, отколкото въпросите относно самоличността, отправяни ежедневно от непознати. „Никога не ставаше по-малко неудобно за изричане, само усилваше срама, който вече изпитвах от факта, че бях глух. Но свързването с други млади хора със същите проблеми чрез Националното общество на глухите деца помогна на моята идентичност да разцъфти.“, споделя О'Дел.

Това му отваря очите относно безбройните начини, по които глухите хора са изключени от разговора. Помага му да види, че неговите ограничени умения в жестомимичния език все пак са постижение, тъй като поне прави нещо, за да разруши комуникационната бариера. „Новите ми приятели ме насърчиха да спра да се извинявам за това, че съм незрящ, и дори повече, накараха ме да осъзная, че трябва да спра да се извинявам, че съм себе си – нуждите ми от комуникация не са причина за съжаление.“

>>> Ще се превърне ли загубата на слуха в социалнозначим проблем

„Приключих с извиненията, че съм глух“

„Част от научаването как да спрем да се извиняваме дойде чрез по-доброто разбиране на социалния модел. Моето състояние не е в основата на ежедневните трудности, а по-скоро светът, в който живеем. В бурито бара, например, персоналът и силната музика направиха моята глухота инвалидизираща.“, споделя О'Дел.

Според него има много начини, по които може да се опишат подробно нуждите без извинение, като например: „Имам проблеми със слуха, може ли да повторите, моля“. Но преминаването към това не е никак лесно.

„Надявам се, че в дългосрочен план ще мога да се отърва от срама и неудобството, като се науча да защитавам себе си по-уверено. Въпреки това смятам, че хората без увреждания трябва да положат повече усилия, за да се премахнат съществуващите бариери, така че да не се налага да се чувствам зле, че искам нещо да бъде повторено. Трябва да променим нагласите, че глухите хора са отговорни за достъпността.“

Докато се работи в тази посока, О'Дел слага край на постоянните извинения.

„Всеки дискомфорт, който почувствам, си струва, ако мога да насърча хората да преосмислят позицията си. Излагайки нашите нагласи, мога да насърча хората без увреждания да помислят как гледаме на глухите хора в нашето общество. Надявам се, че застъпничеството ми ще помогне да променим бъдещето. Глухите хора заслужават повече – най-малкото по-комфортна вечеря.“