Все още Алис – един необикновен разказ за болестта на Алцхаймер

Романът на Лиса Дженоува „Все още Алис“ разказва историята на Алис Хауланд, използвайки техника, която литературните критици наричат фокализация (перспектива, през която е представен разказа). Тази техника предава ярко най-тъжния аспект на болестта на Алцхаймер – забравянето на най-близките хора.

Алис Хауланд, професор по психология в Харвард, развива болестта на Алцхаймер с ранно начало на 50-годишна възраст. Първите подозрения възникват, когато на връщане след ежедневното бягане не успява да си спомни пътя до дома. Въпреки че този маршрут й е до болка познат, всичко изведнъж изглежда напълно непознато за Алис.

Ерозия на паметта

Един от първите симптоми на заболяването, които Алис изпитва, е леко когнитивно увреждане, което може да бъде почти неразличимо от когнитивния спад, съпътстващ стареенето. Въпреки това тя е достатъчно функционална, за да продължи живота си, включително преподаването и изследванията. След потвърждаването на диагнозата обаче дъщеря й Лидия отбелязва, че през последната година е забелязала промяна в майка си.

>>> Ключът към откриването на ранни симптоми на Алцхаймер може би се крие в очите

Дженоува показва прогресията на заболяването, проследявайки как спадът в познавателните способности на Алис може да се види във влошената й възможност да помни и разпознава хора. В началото на заболяването тя не успява да си спомни човек, с който се е запознала само преди половин час. Когато навлиза в средния стадий на заболяването, Алис все още знае кои са близките й хора, но забравя оформлението на дома си, както и имената на познати предмети, като нарича крема сиренето „бяло масло“.

Алис забравя също, че сестра й е загинала преди десетилетия при автомобилна катастрофа. Когато разбира обаче, се вбесява на съпруга си Джон, че го е криел от нея, което влошава доверието в семейството. Това разкрива яростта и параноята, които са присъщи за болестта на Алцхаймер. Такива детайли добавят болезнена автентичност.

Тъй като състоянието на Алис се влошава, разказът улавя етапите на процеса – начина, по който паметта постепенно ерозира. „Алис знаеше, че младата жена, която седеше срещу нея, е нейната дъщеря, но имаше обезпокоителна липса на увереност.“ Само две години, откакто се проявяват първите симптоми, Алис изобщо не разпознава семейството си.

„Става въпрос за любов“

Въпреки зашеметяващата точност на изобразяването на това, което Дженоува нарича „същността на болестта на Алцхаймер“, романът в крайна сметка показва другата страна на болестта. В края на романа Лидия, която е актриса, моли майка си да изслуша монолог, след което да сподели какво е почувствала. Лидия е изключително развълнувана, когато Алис казва, че е почувствала любов. „Актрисата изпищя, втурна се към Алис, целуна я по бузата и се усмихна. Беше възхитена.“

С този трогателен разказ е постигната втората цел на автора, а именно да се покаже, че „когато болестта се влошава и продължава да краде парчета от живота й, Алис успява да открие, че е нещо повече от спомените си“.

Но в крайна сметка идентичността се състои от нещата, които знаем и помним. Терминът „помним“ включва също процедурна (дългосрочна памет за движенията на тялото) и емоционална памет.

Краят на романа е с положителна нотка. В последната сцена емоционалната памет на Алис все още е запазена, но в близко бъдеще тя няма да може да определи емоцията, предавана от монолога на дъщеря си.

Кошмарната „страна на чудесата“

Болестта на Алцхаймер изпраща хората в странна „земя“, където често трябва да питат „как“ и да задават всевъзможни въпроси: Как да си завържа връзките? Къде е банята? Кой ден е? Защо това се случва на мен? Кой е този човек, който изглежда познат? Кой съм аз? Алис наистина се намира в страната на „как“ - кошмарна „страна на чудесата“, такава без евентуално завръщане. Въпреки опита на Дженоува да намери нещо избавително в болест, която няма такива качества, „Все още Алис“ предлага брилянтен разказ за болестта на Алцхаймер и разкрива какво е чувството да изгубиш себе си – постепенно и безмилостно.