Начало Лайфстайл За свободното време Култура и изкуство Валентин Стефанов (Вальо Гривната от Сребърните гривни): Желязната завеса беше за всичко, само музиката минаваше през нея!

Валентин Стефанов (Вальо Гривната от Сребърните гривни): Желязната завеса беше за всичко, само музиката минаваше през нея!

Валентин Стефанов (Вальо Гривната от Сребърните гривни): Желязната завеса беше за всичко, само музиката минаваше през нея! - изображение

Сребърните гривни са една от култовите български рок групи от средата/края на 60те години на 20 век, момчета с бляскави китари, влюбени във враждебната /тогава/ западна бийт музика. Днес трудно можете да намерите тяхна музика, тя не се преиздава, много малко меломани притежават техни плочи /12 на брой, според „АБВ на поп-музиката“ на Йордан Рупчев и Ерих Хофман - 1987/. Въпреки това, тя няма как да не ви заслуша, спомените от една друга България, така далечна и все пак, наша. Специално за Фрамар от Финландия, едно интервю на Ивайло Тончев с Валентин Стефанов, китарист на групата.

„Сребърните гривни“ е известно име от зората на рока в България. Ще се опиташ ли накратко да представиш групата?

Ще се опитам, въпреки че е много трудно да се направи „накратко“. „Сребърните гривни“ е нещо като дърво с много клони. На всеки клон му трябва време, за да порасне и всеки клон си има свое развитие и съдба, затова всички са различни. Ако става въпрос за това как се посади стръкчето, от което израстват стъблото и клоните на това дърво, наречено „Сребърните гривни“ - всичко започна есента, в края на септември (началото на учебната година) в XI училище в София. Аз отидох в 9 „в“ клас, където заварих Сашо Гривната. Същото лято, на '62 година, бях в Югославия. Там научих няколко акорда на китара и донесох разни плочи, покрай които се влюбих в рокендрола. След като се опознахме в класа, аз започнах да питам дали има някой, който може да свири на китара. Едно друго момче и Сашо казаха, че свирят и така започнахме да се събираме след училище... Сашо тогава не свиреше на бас, а беше ритъм китарист на този проект, който започнахме. Аз бях соло и търсехме басист. Така започна всичко, като сменихме много наши връстници от същото училище, от други близки училища, от цялата махала. Имаше доста надеждни басисти, един от които се казваше Жоро Скицата, той беше и пианист. Но така или иначе все не намирахме подходящ човек и стана така, че Сашо трябваше да започне да свири на бас. Намерихме си и барабанист от същия клас... И така започнахме през 1962 година, но не като Fire boys, а като Little shadows - малките сенки, понеже тогава на всички ни беше любима Shadows - музиката.

С това име никой не ни знае, освен в нашия клас и нашето училище. Там си свирехме по забави, по пейки, по паркове... Дори нямахме усилватели, а когато ходехме на забави в други училища, свирехме с радио - радиото под мишницата и в другата ръка китарата... Свирехме без пари! Това всъщност е началото.

А след това?

След това бяха много плодотворни години, развивахме се - дъжд вали, тревата расте, дървото на Сребърните гривни расте... И така от Little shadows станахме Fire boys.

Цялата банда на Fire boys бяхме от нашето училище. Аз, Сашо и барабанистът бяхме от един клас, а в съседния клас беше ритъм китаристът. В тази формация направихме много успешни изяви и в други училища, и в "БИАД". Това беше едно заведение в София, където свиреше оркестър Студио 5. Всички млади музиканти минаваха от там. Тогава ни казаха, че януари '65 година в малката зала "България" ще има прослушване на млади таланти с хора от телевизията и други, които се занимаваха с българска естрадна музика. Ние се явихме, като вече сами си бяхме направили китари и усилватели. Изсвирихме няколко парчета с хореография, точно като Shadows. Те се заинтересуваха от нас, питаха ни за името на групата и ни казаха, че не може да бъде „Fire boys“, а „Огнените момчета“. Не можели да ни пуснат и като самостоятелна група, а имали един млад певец, на име Борис Гуджунов, на когото можело да станем оркестър... Ние се съгласихме и започнахме да репетираме с Борето Гуджунов. Дори направихме няколко малки концерта в провинцията и работата тръгна добре, докато не дойде лятото. Тогава Борето тръгна на турне с някакъв по-сериозен оркестър, защото ние бяхме много малки тогава - само в 10-ти срещу 11-ти клас. Ние пък поехме ангажимент през лятото да свирим един месец в международния лагер в Приморско. Там публиката беше само от чужденци - от Англия, Финландия, Швеция, Германия, Чехия, от цяла Европа.

Свирехме инструментални парчета на Shadows и от време на време пеехме по някое парче. Тогава някои чужденци казваха: „Абе много хубаво свирят тези момчета, ама не можем да разберем на какъв език пеят?“ А ние си мислехме, че пеем на английски...

Вярна ли е тази легенда, че името „Сребърните гривни“ е заради гривните, които сте имали на ръцете си?

Да, абсолютно! След лятото на '65 година се върнахме в София. Панайот Михайлов - Паното, който беше барабанист и Цани от съседния клас, който беше ритъм китарист, казаха, че се отказват. Цани искаше да учи, а Панчо трябваше да ходи войник и заради това стана така. Тогава със Сашо останахме сами и си търсихме ритъм китарист и барабанист. София, колкото голяма беше, толкова и малка - знаеше се какво прави всеки. Казаха ни, че в читалище „Христо Ботев“ репетира оркестър от този сорт. Отидохме там и намерихме Жорж Ян и Трошан. Тогава нито те ни познаваха, нито ние тях, но им предложихме да опитаме заедно да изсвирим нещо и си паснахме. След което просто откраднахме Жорж Ян и Трошан от групата. В началото продължихме отново като Fire boys. Един ден чухме наш приятел да казва, че негов приятел работи в телевизията като осветител и можел да ни уреди среща с тези, които се занимават с младежките програми. И така, ние отидохме на среща, пак - в едната ръка китара, в другата ръка - усилвател, обаче правен от един наш приятел. Влязохме в една малка стая с две - три бюра. Там седяха Хачо Бояджиев, Васко Делов и други, които се занимаваха с младежките редакции. Чуха ни как свирим и ни питаха за името на формацията. Отново ни казаха, че Fire boys няма как да мине. А тогава беше модерно да се носят гривни, ние гледахме по списания как английските групи носеха такива. Ние също имахме, но не от сребро, а просто от някакъв лъскав метал. Те като ни видяха и казаха: „Айде, ще се казвате „Сребърните гривни“!“. Ние бяхме готови на всичко, само и само да се появим на бял свят. Те веднага ни определиха дата, на която трябваше да отидем в радио София. Там направихме записи на пет инструментални парчета (защото за пеене на английски не можеше и дума да става), три от които на Shadows, а другите бяха Gerry and the Pacemakers „I like it“ (хит номер едно в Англия за '63 година) и Peter and Gordon „A world without love“. Тези пет парчета ги излъчиха едно след друго и тогава за нас настъпи големият бум. Всички в училище ни казваха, че са ни гледали по телевизията... Излъчваха ни като „младежки китарен състав“, пишеше имената на всички ни и следваше 15-минутна програма с петте парчета.

Това ни прави официално първата излъчена подобна група с две китари, бас и барабани. След това с Борето Гуджунов започнахме да снимаме доста клипове за телевизията и за новогодишни програми, вече с името „Сребърните гривни“.

Кулминация за нас беше '66 година. Тогава, април месец, по традиция в Художествената академия в София правеха пролетни балове три нощи подред. Бяха ангажирали да свирят две групи, едната от които ние (без Борето Гуджунов), а другата - Бъндараците (двамата братя Бънди и Вачо, Кирил Маричков и Пепи Цанков). Един - два дни преди участието ние отивахме да правим sound check. За късмет аз бях първият в България, който имаше усилвател Vox AC 30, с такъв свиреха групи като Beatles и Shadows. На мен ми го бяха изпратили от чужбина едни роднини на 25 март, а балът беше на 8 април. Тогава имахме много обширен репертоар, бяхме по-млади от Бъндараците, по-агресивни и се развивахме много бързо. Аз слушах радио Люксембург всяка нощ до 4 часа сутринта, а после попивахме всичко от там. Всяка събота бягах от последния час, за да слушам BBC в 12:30, защото на къси вълни имаше предаване с всички тези групи. Интересното беше, че тогава свиреха на живо в студиото на BBC. Ние правехме парчета на Beatles, Shadows, Rolling Stones, The Who, Adam Faith, Dave Clark Five... За трите вечери на баловете залите бяха препълнени, дотогава в София не се беше случвало подобно нещо. Така ние се запознахме с Бъндараците и въпреки че бяхме по-млади, те ни казаха, че сме били по-подготвени от тях. Тогава се разбрахме да направим един купон, на който да свирим двете групи. Събирахме се в квартирата на Пепи Цанков, където хапвахме, пийвахме и слушахме музика, като всички младежи...

Наясно бяхме обаче, че всички ни чака казарма. Така и стана - цялата група, всеки на различно място, две години „пазехме Родината от враговете“ - така ни казваха тогава. Щурците се бяха създали '67 година, а през '68, когато ние се уволнихме, те пък тогава влязоха в казармата. Ние тогава за две - три години дръпнахме много яко напред. Краят дойде '71 година, след три участия на Златен Орфей, първото от които не се сбъдна, защото ни арестуваха. В Клуб 33, който беше само за чужденци, свиреше една шведска група. Те ни поканиха да забием заедно, но ние нямахме право да влизаме, защото можеха да влизат само чуждестранни граждани. Стана така обаче, че ни уредиха да влезем, след което на другата сутрин на рецепцията в хотела ни чакаха, за да се явим в районното управление на милицията. Отидохме там и започнаха да ни разпитват, всеки по отделно, дали са ни записвали, дали са ни платили, какво са ни казали, дали са ни наели за шпионски работи, какви ли не глупости... Заповядаха ни в срок от 24 часа да напуснем комплекса в Слънчев бряг и ни забраниха да участваме на Орфей. Заради този гаф ние се разтурихме. А след лятото на '69 година със Сашо пак започнахме да стягаме групата. Отново взехме Жорж Ян на барабаните и се чудехме кой да бъде другият човек. Тогава дойде Гошо Минчев. С него направихме няколко проекта. През цялото време като „Сребърните гривни“, ние правехме най-много парчета на Борето Карадимчев.

В състав - аз, Сашо, Жорж Ян и Гошо Минчев свирехме до Нова Година. След това Жорж Ян напусна групата, а Гошо Минчев предложи на негово място да дойде Гого Станков. Той беше завършил музикалната консерватория и можеше, освен на барабани, да свири и на други инструменти.

А от къде идваше този стегнат звук, който чуваме?

Да ти кажа, може би идваше от сработването между мен и Сашо. Ние тогава бяхме постоянно заедно - на училище, след училище, постоянно свирехме. Пасвахме си идеално и като характери, и слушахме еднаква музика, просто виждахме нещата по един и същи начин. Дори много добре се получаваше, когато пеехме двамата заедно.

Какво се получи след периода с Георги Минчев?

Когато бяхме с Георги Минчев, започнаха да излизат първите ни плочи заедно. По-рано, с Борето Гуджунов, пак имахме плочи, но бяха на негово име, а ние само свирехме. Когато стана дума как да се казва плочата ни с Георги Минчев, ние решихме да я кръстим „Сребърните гривни“, защото той дойде при нас, а не ние при него. Не знам, може би тогава той малко се обиди, но... както и да е, направихме плочата... Беше с доста хубави парчета, които на моменти дори изпреварваха Лили Иванова в българските класации. Някъде към пролетта обаче, Гошо Минчев каза, че заминава в Белгия да учи и така се сбогувахме с него. После започна големият лов за барабанисти. С Хайк Гарабедян - Хари направихме първата версия на филма „По улица Раковска“, той е много добър барабанист. Ние вече търсехме само добри музиканти.

Работихме с Крум Калъчев и Гошо Манчев, който замина за чужбина. Ние обаче, имахме ангажимент за Златния Орфей и пак трябваше да се върнем на Жорж Ян. Така през '70 година се явихме на фестивала с едно парче на Милчо Левиев, което се казваше „Есенно слънце“. Тогава Гого Станков свиреше вече на кийборд, където си му беше истинското място. След Орфея Жорж Ян отново си тръгна, а ние пак останахме Сашо, аз и Гого Станков. Тогава Гого Станков каза, че имаме шанс да направим много страшна група. Той беше по-голям от нас и се познаваше с Пепи Славов, лека му пръст и Симеон Щерев - Банана.

Заедно направихме квинтет с надеждата да излизаме навън. Свирехме няколко месеца, през които имахме участия в Пловдив, София, записахме втората версия на „По улица Раковска“. Аз и Сашо научихме много от музиканти като тях, защото те бяха свирили джаз на много международни сцени, а ние свирехме по-скоро поп. Те всички бяха завършили консерваторията, Гого правеше много хубави аранжименти и за големи оркестри. С песента „Палатка и китара“ се явихме заедно пак на Орфей.

След това направихме едно голямо турне из България за цял месец. Бяхме и за девет дни в Москва на „Среща на младежта от социалистическите столици“. А през есента стана ясно, че имаме шанс да отидем да свирим в Германия с Лиана Антонова и Ангел Везнев. Така заминахме, само Сашо остана. Това всъщност беше краят на групата.

Значи това е цялата история на групата?

Да, това е, но наистина много накратко. Има куп подробности, които не е възможно да се разкажат в един разговор.

А как всъщност дойде рок музиката в България?

Тя дойде като останалата информация в България. Всичко забранено, се слушаше по радио станции като „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“, които заглушаваха, но радио „Люксембург“ никой не можеше да го заглуши. То разпръскваше тази музика по цяла Източна Европа, зад т.нар. желязна завеса. Някои по-привилегировани хора, които пътуваха в чужбина, носеха плочи.

Не е ли имало някаква цензура върху тези неща?

Цензурата се състоеше в това, че официално беше забранено да се пее на английски и изобщо такава музика. Но никой не можеше да ни спре абсолютно, защото винаги са се свирили западни неща. Затова видяхме толкова трудности, докато излезем и затова толкова пъти ни спираха и ни постригваха. Преди казармата, като си пуснахме първите дълги коси, властите още не се бяха усетили на кого да разпоредят да ни подстриже. След казармата започна голямото стригане, аз помня, че пет пъти са ме хващали на улицата.

И са те подстригвали, така ли?

Да, хващат те на улицата и те водят в най-близката бръснарница, където казват „Въведете го в ред този младеж“. После дори си плащаш за това. Мен са ме хващали даже и хора, които не са милиционери, а цивилни граждани. Те чакат някой да дойде, понеже тогава имаше доста милиционери по улицата и го предават на тях. Спомням си, когато отивахме в Перник на концерт с група „Стакато“, чакаме пред Сатиричния театър с цялата група, целия оркестър, певци, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и други артисти от театъра. Аз казвам „Отивам да си купя цигари, чакайте ме тук“, като знам, че тръгваме след две минути. Купих си цигари и на връщане, между будката и автобуса, ме спря един милиционер. Обяснявах му, че ме чакат и ще закъснеем за концерт, но той държеше първо да ме заведе да ме подстрижат. Така беше и преди всяко телевизионно предаване. Можеше и да не се подстригваш, но трябваше така да си прибереш косата, че да не изглежда дълга. Зализвахме се с бира и фиби...

И преди, и сега, да се появиш по телевизията означава да станеш страшно известен. Какво означаваше да си известен рок музикант тогава?

Ние бяхме толкова млади, че може би не сме го разбирали това, но бяхме щастливи. И много ясно - кой няма да е щастлив, ако го познават всички тогава? Дори като ходехме в София на заведения или по улиците ни сочеха, а на нас ни беше приятно. Но трябва да ти кажа, че наред с удоволствието, това беше доста голяма отговорност, защото трябваше да внимаваме къде и какво говорим. А на нас ни се искаше да правим щуротии като всички младежи.

Как минаваха концертите, кой ги организираше, имаше ли много публика?

Те се организираха от бюро „Естрада“ или Концертна дирекция и трябва да ти кажа, че винаги беше пълно. Получавахме покани и за частни събирания на заводи, също така сме свирили в Аржентинското, Турското и Английското посолство. През есента, когато се разпаднахме, започнаха да идват покани и за концерти в чужбина, в другите социалистически страни. Тогава, през '70 година, разбрахме, че песента „Вечерай, Радо“ е попаднала в музикалната класация на Югославия, а те бяха много по-напред от нас в това отношение.

Вие всъщност имате голям брой плочи, които в момента са абсолютна рядкост...

Броят на плочите ни не е толкова голям. Но при нас се получи така, че, когато бяхме в казармата, се разбрахме тези две години да не минат напразно. През това време всеки от нас беше направил около десетина свои авторски парчета. Когато излязохме в голямата полагаема отпуска, се събрахме с Бъндараците и записахме на магнетофон с акустични китари една цяла ролка с 20 - 30 от тези парчета. Кой знае къде е тази ролка сега... Идеята ни беше, като се уволним, да започнем да правим наша музика, а не само да копираме, което обаче се оказа абсолютно невъзможно! Тогава всичко беше в ръцете на композиторите. Системата беше такава, че не можеше някакви си малки момчета да започнат да правят свои песни. Тогава се навихме да правим чужди парчета на български език. Разрешиха ни в радио София да запишем парче на група „Move“, но имаше един господин, който тогава извършваше контрол върху всичко, което се излъчва. Той каза, че тази песен няма да мине, защото имала мотив от някакъв руски марш, композиран преди Октомврийската революция. Само заради този фрагмент не го пуснаха и ние вече се отказахме да правим такива парчета.

А коя е първата ви издадена грамофонна плоча?

И аз не мога да кажа точно, защото нищо не зависеше от нас, всичко беше поръчка. Никой не ни позволяваше да правим своите песни, композиторите идваха при нас с текста, мелодията и хармонията, а ние правехме само аранжировката. Такава беше системата, че те идваха днес с новата песен и ни казваха утре да бъдем в съответния час в студиото. А да правиш чужда песен за такова нула време просто е невъзможно.

Според единствената книга, написана за българската рок и поп музика, вие имате над десет грамофонни плочи. Дали това е така наистина?

Да, възможно е, едва ли са повече от десет. Но за повечето никой не ни е питал дали искаме или не искаме да участваме в дадената плоча. Просто Балкантон ги издаваше тези плочи със записи на различни изпълнители, включително и наши. Без да ни питат са включвали и наши инструментални записи, които сме правили за реклама, но явно на някого са се харесали...

Значи Балкантон, като ваш мениджър, е имал абсолютен контрол върху вашите записи?

Да, те обаче, също е трябвало да бъдат в крак с цялата политика и с всички стопове, които идваха от партията и правителството. В края на краищата по време на Социализма западната музика беше нещо като начин да се разваля младежта в България.

А имахте ли представа в какви тиражи са издавани тези плочи и получавахте ли някакви хонорари за тях?

Не, нямам представа за тиражите, а и не получавахме никакви хонорари, освен за записа. Също така за телевизионни предавания и фестивали сме получавали някакви хонорари, които не бяха лоши за онова време. Когато средната заплата за месеца беше 80 лв., ние вземахме по 50 лв. на човек за един концерт. Но от продажбата на плочи не сме получили нищо.

Повечето ви плочи са съвместни издания с Beatles, The Mamas and the Papas, Рей Чарлз и др. Как се получава така, че издавате съвместна плоча с Beatles например, без те да разбират за това?

По-правилно би било този въпрос да се зададе на Балкантон, защото те решаваха тези неща. Ние изобщо не сме знаели, те сами са го решавали. Дълги години никой не можеше да си представи, че изобщо ще пуснат плоча на Beatles да се продава в България. През '64 и '65 година те бяха оплювани и сочени като упадъчна музика.

Какво представляваше този Младежки фестивал през 1968 година?

Не мога да кажа със сигурност, защото аз по това време бях в казармата. Но знам, че е по повод на този Младежки фестивал през '68 година са отворили доста голям прозорец за българската музика тогава, защото са се събрали много чуждестранни групи. Всяка група е представяла страната си, като е имало и доста рок банди от цяла Европа.

Защо повечето от синглите по онова време са нямали обложки със снимки, а само с някакви странни картинки?

Защото ние се различавахме малко от хората, които ходеха по улиците. Според властите ние бихме дали лош пример на младежта с начина, по който изглеждаме. Всички бяхме в комсомола, но никой от нас не е имал партийна книжка, включително и моите родители. Аз затова и станах музикант. Първо исках да уча в един техникум за радио и техника „Попов“, но не ме приеха, защото родителите ми не бяха партийни членове.

От цялото бийт -поколение в България, с изключение на песните, които са пуснати по разни малки плочи, съществува само една голяма плоча, която се нарича „Бийт групите на София“. Можеш ли да ни дадеш малко повече информация за нея?

За съжаление, не мога да ти дам никаква информация... Просто никой не е питал нито мен, нито Сашо, нито Гого, нито Гошо Минчев, дали искаме тези парчета да бъдат издадени. Това са решения единствено на Балкантон. Ние бяхме такива момчета, че се радвахме, когато ни викаха да записваме. А след това нямахме представа в какви ръце са попадали тези записи.

Съществувала ли е някаква форма за самоиздаване тогава? Например, вие записвате дадени парчета на ролка, която след това се разпространява по градовете...

Не, в никакъв случай! Това би било някакъв частен бизнес, който е изключено да съществува по онова време. Просто беше несъвместимо с директивите на партията и правителството.

А имало ли е списания, които да отразяват рок музиката в България?

Освен това списание „Младеж“, аз не знам да е имало други. В повечето, ако изобщо е имало някакви статии за рок музиката, то те са били негативни. Може би вече след '71 година започват някакви опити за либерализация на тези неща. Тогава за пръв път по радио Хоризонт ни пуснаха „All right now“ на английски език. Ние отивахме в Пловдив на турне, чухме тази песен в колата по радиото и се чудехме дали е вярно...

Правили сте концерти в Кюстендил, Пловдив, Стара Загора... Съществуваха ли други групи, освен софийските, по това време?

Да, имаше, в Пловдив например. Винаги концертите се осъществяваха от две групи. През зимата на '69 година направихме нещо като мини-турне с няколко концерта във Враца, Видин и други градове. Първата част на концертите свиреха едни момчета от Пловдив. Мисля, че групата им се казваше „Дъга“, с тях свиреше един много добър китарист - Огнян Видев.

А какво се е случвало с тези групи извън София, успявали ли са да направят записи, да издадат плоча?

Имам много оскъдна информация, да не кажа никаква. Срещал съм се с такива групи, които тогава, така да се каже, бяха наши фенове - в Петрич, във Варна... Съмнявам се обаче да са развивали някаква студийна дейност, защото тогава големите студия бяха само в София. Може би в Пловдив, Варна или Русе е имало нещо, но аз не знам за това. Бих се радвал, ако се намери подобен запис.

Каква музика е имало тогава по магазините в България?

По онова време имаше всякакви стилове, с изключение на западната поп музика. Сега тя се нарича рокендрол, но тогава се наричаше поп. Истинският рокендрол дойде в средата на 50-те години от Америка. Стилът на Beatles се нарича Merseybeat. Всички в Ливърпул свиреха този стил. Много стари рок парчета от Америка са се преработвали по английски начин, а името на стила идва от реката, която минава от там - Mersey. Такава музика, както и стари американски рокендрол парчета не се пускаха. Имаше много класическа музика, народна музика, българска, руска естрада, както и песни от целия социалистически лагер.

Имаше ли предавания по радиото, в които са пускали музика, различна от тази?

Трябва да ти кажа, че още '63 година пускаха много хубави инструментални парчета, без да знаем изобщо кой ги свири. Но такива с пеене - не.

Връщайки се на „Сребърни гривни“, може да кажем, че има няколко етапа в развитието на групата, през които вие сте свирили различни стилове музика. Какви етикети можеш да сложиш на всеки един от тези етапи?

Да, прав си, защото при всяка смяна в състава на групата е излизало нещо ново. Отначало започнахме с кавъри, оттам придобихме сигурност в свиренето и пеенето или т.нар. рутина. След като се оказа, че не можем да правим наши песни и да ги записваме на плочи, трябваше да правим кавъри и да свирим бекграунд на песни на Борис Гуджунов. Едва когато се събрахме с Гого и Гошо Минчев, се родиха новите преработки. Решихме, че щом не ни дават да правим наши парчета, ще вземаме народна музика и ще я правим по различен начин, за да звучи по-модерно. След като дойдоха Пепи и Банана, започна друг етап. Доста време се влияехме от английските групи и в много парчета могат да се усетят фрагменти от тяхната музика.

По същото време в Турция съществува течение, наречено „рок от Анадола“, който всъщност е западна рок музика с фолк мотиви или с техни традиционни инструменти. Не знам дали сте имали представа какво се случва там, но течението български рок с фолклорни мотиви е много подобно на турския рок. Каква е причината да се появи тази музика у нас?

Този стил се появи в процеса на търсене на нови неща. Като ни забраняваха да правим авторски български поп, на Гого Станков му дойде тази идея. Искахме да видим какво ще ни кажат, ако направим български фолклор. С него имахме шанс да направим много неща по нов начин, който никой преди това не е правил в България.

Имаше една турска група Дурул Гендже 5 (защото бяха петима), които правеха концерти в стария цирк в София. Бяха наистина страхотни, у нас нямаше оркестър на такова ниво. След това ги видях да свирят в Западна Германия, много готина банда!

 

След като много от парчетата ви са били цензурирани и спирани, кои са тези, които смяташ за ваши представителни песни?

Всички тези, които са свързани с опита ни да направим нещо ново с фолклорната музика. Например с песента „Зарезан“, която дори не е народна, мога да кажа, че се гордея. Това е хубаво направена песен, също като „Вечерай, Радо“...

Текстът на песента „Палатка и китара“ всъщност е доста романтичен. А реалистичен ли е?

Да, текстът до голяма степен е в крак с истината. Въпреки всички негативни неща около нас, ние бяхме доста позитивно настроени и гледахме към бъдещето с оптимизъм. „Палатка и китара“ много ни пасваше на нас, защото обичахме да ходим на една планина до София - Люлин. Там си бяхме намерили една ливада, на която ходехме много често с палатки през лятото. По транзисторните радиа слушахме радио Люксембург и си правехме шишчета на огъня. Всичко се случваше под открито небе, палатките дори не ги ползвахме, защото беше много хубаво да заспиваме, гледайки звездите нагоре...

Част от песните ви са кавъри, например „Венера“. Как се приемаха те от публиката?

Много добре се приемаха! На един новогодишен бал в зала България ('70-та срещу '71 година) свирехме „Венера“ на ученици и имаше страшен успех! Тя е обикновена песничка, нищо специално няма в нея, но има много хубав, стегнат ритъм.

Явлението „кавъри“ в България сега често предизвиква скандали относно кражба на музика. Говори се за плащане на авторско право. Какво означава да направиш кавър през 60-те години?

Кавъри е имало отдавна в България. Помня, че още '63 година Лили Иванова излезе с такива песни, също и Стефан Воронов. Тогава не знам дали са ги плащали, защото желязната завеса беше такава, че всеки правеше каквото си иска. Тя беше завеса за всичко, само музиката минаваше през нея. Нямам информация някой да е имал претенции за авторски права, особено преди '60 година. А и ние тогава не сме се замисляли за тези неща, за нас беше важно, че ни викат да свирим и ни уреждат телевизионни участия.

По отношение на облеклото, вашето стандартно ли е било тогава?

Дрехите бяха като музиката - като те видят, че си облечен с нещо по-различно и ставаш трън в очите на другите. Ние бяхме и трън в ушите на другите! Имахме стандартно за младежите облекло, но не всички се носеха така. Не, че сме се обличали кой знае колко по-различно, но носехме малко по-модерни неща - сака на райета, панталони на райета - тогава не се носеха много. Дънки се носеха, но ние използвахме и други аксесоари. За дрехите в първото ни предаване по телевизията бяхме гледали от снимка на Beatles. Бяхме занесли снимката на шивач. Същият плат се продаваше и в България, казва се пепит, на много малки бели и черни квадратчета. Казахме на шивача да ни направи четири костюма като на снимката. От обущар пък си поръчахме да ни направи такива черни ботушки до глезените, каквито носеха всички групи в Англия.

Имаш ли представа всъщност колко песни имат записани Сребърните гривни?

Мисля, че около 40 или 50, но някои от тях дори не си ги спомням. В тази бройка слагам и около 7 - 8 инструментални парчета. Свирил съм и сола в различни песни на други изпълнители. Тогава Вили Казасян ни представяше някои песни за други артисти, които записвахме.

А има ли песни, които и сега, и преди не се харесвал по някаква причина или си смятал, че са изкуствено наложени?

Мислил съм понякога дали е хубава дадена песен, дали си е струвало да я правим или не, но те така ни ги налагаха, че нямахме друг избор... Трябваше да правим всичко, което ни се предлагаше. А и толкова бързо ставаше всичко - вчера ти я дават, днес трябва да е готова - че е нямало време изобщо да се запознаем с песента. Това после се усеща и като я слушаш, личи си, че е направена прибързано. В такъв смисъл не харесвам как са направени, защото знам, че е можело да станат много по-хубаво, ако разписанието беше друго.

Струват ли ти се остарели песни като „Ружица“ или „Хроника 70“?

Не, като музика те звучат много добре. „Хроника“ я направихме много успешно, много агресивно. „Ружица“ пък е в друг стил, но пак много модерен за времето си, като и днес не звучи лошо. За текстовете вече не знам...

Точно текстовете имах предвид. Не са ли неща, които не са много актуални в момента?

Да, „Хроника“ си беше един вид политическа песен против войната във Виетнам. Текстът на „Ружица“ е за граничари, за застави, за такива неща... И не само в момента, но и тогава не знам колко млади хора са се интересували от това...

Що се отнася до първите инструментали, които сте записвали, сега имате ли ги под някаква форма?

Нямаме ги... Не знам кой го намери, но сега имаме единствено клипа от телевизията. Дори е само видеото, без саунд. Аз записах сега звука. Изпратих го на Жорж Ян в Америка, а той записа солото на барабани. След това го монтирах. Така пак свирят хората от „Гривните“, но не е оригинал.

В такъв случай как стои въпросът с възстановяването на цялото наследство на групата?

Що се отнася до видеото, сигурно някои хора са го записвали от сателитния канал и са го публикували в интернет. За плочите - аз нямам много, може би само 6 - 7 малки, смесени. Но те са в много лошо състояние. През '95 година със Сашо Гривната направихме план да се видим в София. Мислехме там да подготвим нещо като съживителен концерт по повод 30-годишнината от създаването на „Гривните“, по-точно от получаването на това име. Направихме няколко интервюта за различни радиа. Чочко - на Трошан брат му, Бог да го прости, беше събрал от радио София много чисто записани на касетка стари парчета и ни ги даде. След това ходихме до Балкантон да търсим някои записи, които ни липсваха, но се оказа много трудно. Получихме много мудни отговори: „Ееех, кой ги знае къде са, в мазето ли, в тавана ли...“. И така стана, че никой не си помръдна пръста за тях. Ако изобщо има такива записи, те са собственост на Балкантон, на радио София и на телевизията. Би трябвало да има най-малко 10 записани видеа от телевизията.

А кои са най-неочакваните находки, които сте намирали?

Точно този инструментал от нашето първо предаване по телевизията. Не знам как бихме могли да ги намерим, но има още четири такива парчета. Ако намерим и другите видеоклипове, аз бих могъл да ги възстановя, като ги изсвирим днес. С помощта на интернет можем да свирим заедно - аз тук във Финландия, Сашо в Америка и останалите момчета... Може да се скалъпят наново тези инструментали и да се монтират върху видеото, но не знам къде са. Това, което сега е останало сигурно е снимано с 16-милиметрова камера от телевизор, защото тогава не е имало такива видео рекордери. Оригиналният звук е бил на самата лента на филма, но ако е бил близко до магнит или лошо съхраняван, той изчезва.

Кои са нещата, които смяташ, че са безвъзвратно загубени?

Сигурно има такива записи, защото през '95 година, когато ходихме в радио София със Сашо да питаме, намериха това, което вече имаме, което Чочо ни беше дал. Според мен безвъзвратно загубени са тези инструментални парчета. Дано да се лъжа! Ако някой в телевизията има много добро желание, би било възможно да се намерят. Те са ни правили клипове и в Несебър, и в Слънчев бряг, все черно-бели. Имам само фото снимки от там, обаче не знам къде са филмите.

Не ти ли се струва странно, че докато в бившите соцстрани издават и продават много от старите албуми, в България няма никакъв или почти никакъв интерес към бащите на рока?

Това може да говори само за едно - че ние българите не умеем да си пазим и ценим историята, нехайни сме! Ако ми бяха предоставили на мен тези ролки и тези записи, е 100% сигурно, че до днес щяха да съществуват. Така се получи обаче, че ние, след като се пръснахме по света, те просто ни отписаха от историята... Учудвам се дори как в радио София все още се откриват хубаво запазени записи, но за филмите по други места не мога да ти кажа нищо... Все пак аз си мисля, че си струва някой ден някой да обиколи тези три институции - Балкантон, радио София и Българската телевизия, за да открие и събере останалата информация.

Има ли шанс някога да видим Сребърните гривни на CD или дори на плоча, с едно издание на ваши песни, което по някакъв начин да ви върне обратно на сцената?

Идеята не е лоша, а и нали никога не трябва да казваме „никога“... Аз нямам нищо против, но ми се вижда много трудно осъществимо, защото, ако днес се направи такова нещо, то не може в никакъв случай да стане както преди. Затова трябва да се допитаме първо до композиторите на тези песни, до текстописците и до самите изпълнители, т.е. до нас. А и самите музикални изпълнения, като оригинали, са записани в много беден, много суров вид и трябва да се обработят. С днешните компютърни програми могат да се направят, за да звучат много по-добре.

Всъщност как стои въпросът с авторските права?

Ние нямаме такива, освен права на изпълнители, но не знам къде са писани те... В България тогава не се пишеше нищо. Правата бяха на композитора и на Балкантон. Нямаше дори аранжор - ние сами си аранжирахме изпълненията. Хубаво ще бъде някой да се заинтересува от подобен проект, но трябва да се допита до всички нас, защото вече живеем в такова време. Сега всичко е много по-лесно от преди, само трябва да има дисциплина и всеки да знае какво прави, да си знае правата.

Връщайки се обратно в '71 година, можеш ли да кажеш как изчезна групата?

Групата изчезна две - три години след като се уволнихме от казармата. Всички излязохме заедно и започнахме съвместна дейност с Борето Гуджунов, после сами, два пъти участвахме на Златен Орфей... Но през цялото време имаше спънки, ту за дългите ни коси, ту за парчетата ни и на нас просто ни се убиваше желанието за каквото и да било. Много оркестри излизаха навън за малко време, поне да се опаричат, да видят малко свят, да си накупят инструменти... Ние също решихме да излизаме и направихме рекламни записи от десетина парчета. В същото време обаче станаха доста промени. На Симеон Щерев - Банана му излязоха други ангажименти и той каза, че не може да участва в този проект. От друга страна Лиана и Ачо се върнаха от чужбина, за да правят нов оркестър в България. Така се случи, че не трябваше да разчитаме на тези рекламни записи, да ги изпращаме на някого и да чакаме отговор, защото направо се присъединихме към тях. Това вече беше съдба - около 5 години обикаляхме Централна Европа и Скандинавия. Въпреки че през цялото време аз имах едно на ум, че ще се върна и със Сашо пак ще правим „Гривни“, малко по малко времето отдалечи всичко. Ако 5 години не си се връщал в България, съдбата ти се променя. Аз не съм останал като емигрант, а тук си намерих семейството и щастието, без да съм го търсил, просто съдба!

А ако беше станало нещо с този рекламен албум, ако бяхте успели да излезете като група Сребърните гривни, мислиш ли, че щеше да е различна съдбата на тази група?

Записаният материал не беше лош, но и не беше на това ниво, на което да се борим с останалите групи. Едва когато излязох навън, аз се сблъсках с истината. Още през първата пролет на излизането ни, през '72 година, ние имахме щастието да отидем в Германия. Там имаше концерти, подобни на Уудсток - 200 хиляди души, три дни и три нощи. Там видях всички групи, които преди това съм гледал само на снимки - Deep Purple, Uriah Heep, Spencer Davis Group... Дори с Deep Purple сме пирували една вечер в Щутгарт чак до сутринта. Щастлив съм, че имам и снимки от тогава. Като видях как тези хора свирят на живо и изобщо по какъв начин правят нещата, осъзнах, че ние сме на огромно разстояние от тях. Не заради друго, а защото се опитвахме да правим такава музика - български рокендрол... Няма български рокендрол, има имитация на рокендрол, изпят на български език. Рокендролът не е българска музика. Ако трябва да се говори за някакъв български материал, това са само тези няколко преработени фолклорни парчета, които се броят на пръстите на едната ръка. Това е българско - хармонията, неравноделните тактове, това е нещо, с което можем да се похвалим пред другите. А да пееш някакъв рокендрол на български - това не е нищо! Знаем рокендролът кой, кога и къде го е измислил.

Говорейки за сега, имаш ли някакъв поглед върху българската музика от последните 10 - 15 години? Има ли нещо, което те е впечатлило или нещо, което те е дразнило?

Няма как, всеки човек харесва различен стил музика. Аз съм следил доста концерти и клипове по българската сателитна телевизия. Има и хубави неща, има и не толкова хубави. Добре е, че има свобода и всеки може да прави, каквото иска. А вече хората, самата публика, те определят посоката. Но има много добри музиканти, след като България вече не е затворена, както беше по наше време. Чувал съм много добри песни, певци и инструменталисти. Ние, за да получим някаква информация, трябваше или да слушаме радио, или да правим някакви специални антени, с които да хващаме сръбска телевизия. В България много рядко идваха чужди групи, за да правят концерт. А тези, които идваха, не бяха звезди, но от тях също учехме много. Българските музиканти сега са добри, но също като футболистите, им е трудно да направят добър отбор. Като в баснята за орела, рака и щуката - всеки дърпа в различна посока. Единствените, които са известни по света и които правят нещо оригинално, са съставите за фолклорна музика. С хеви метъл или рокендрол, изпят на български език, не можеш да учудиш никой никъде по света. Например, ABBA едва ли щяха да са толкова известни, ако пееха само шведска музика. Рокендрол и поп трябва да се пеят основно на английски. Дори и италианския език, който по едно време беше модерен, вече е отминал. Това е истината.

Какво стана с музикантите от групата, с какво се занимават те в момента?

Трудно ми е да кажа с какво се занимава всеки от тях. Аз съм тук в Хелзинки, Гого Станков и Панчо са в Стокхолм, Сашо е във Флорида, Жорж Ян и Трошан също са в Америка, Хари е в Мюнхен. Всички работят различни неща, а аз все още се занимавам с музика. Правя цели парчета за караоке, както звучат оригиналите, за една фирма, която издава такива записи и ги разпространява из цяла Финландия и Германия. Доколкото знам, Сашо също свири и прави негов модел бас китари.

През '95 година имате планове за 30-годишнина на групата, която така и не се осъществява. Пропуснахте и следващите годишнини...

Така е наистина, времето си минава... Не, че е невъзможно да се направи нещо подобно, но напоследък, колкото повече гледам този „филм“, наречен „Сребърните гривни“, толкова повече си мисля, че е по-добре всичко да си остане така - като някакъв мит... А, за да се изкарат и издадат парчета на такава възраст, със сигурност трябва да се обработят, не могат да се пуснат така, както са били преди години.

Какво би казал на младите хора в България, които, също като вас тогава, искат да основават групи и се вълнуват от такава музика?

Спрямо това, което аз съм видял и пътя, който съм изминал с всички колеги от „Гривните“, трябва да кажа на младите хора, че е необходимо да вярват в себе си. Независимо от бранша, в който се развиват, трябва да си вярват, защото няма нищо невъзможно. Ако нещо е възможно да се направи в Америка, в Япония или където и да е, значи е възможно да се направи и в България. Просто трябва човек да го иска и да е постоянен. И всичко, което се опитват да правят младите, трябва да го правят умната!

Ти кога за последно си беше в България и как ти се стори сега страната?

За последно си дойдох в България през 2002 година. Много пъти след '90 година съм си идвал и виждам, че страната се променя постоянно. Спомням си как една победа на футбол на Световното първенство през '94 година успя да сплоти народа. Хората в България вече имат много нови неща в бита си, в начина, по който се отнасят един към друг. По различен начин се отнасят и към работата си, към природата, към хигиената... Много е хубава природата ни, Господ ни е дал всичко - планини, реки, море, климат, всичко... Обаче, ето, хората се оплакват и по стар навик чакат някой друг да им изчисти или да им свърши работата.

Сайт за Сребърните гривни

Сребърните гривни в Уикипедия

Още по темата:

5.0, 4 гласа

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияИсторияАлт. медицинаЗдравни съветиЛюбопитноЕ-тата в хранитеЛайфстайлПсихологияСнимкиСоциални грижиНовиниРецептиСпортОбразование