Болест на Паркинсон и кариера? Да, възможно е

45-годишната Тинси Хосе работи като младша сестра в спешното отделение на болница Queen Elizabeth в Норфолк, Англия. Остава шокирана, когато нейният личен лекар й поставя диагноза болест на Паркинсон. Въпреки това Тинси намира сили да продължи и превръща заболяването в мисия – да подкрепя и помага на други като нея. Ето нейната история – от първия симптом до чувството на благодарност и удовлетворение.

Сякаш имах нещо в обувката

„Бях нощна смяна в болницата и вървях по тихия коридор, когато долових странен звук всеки път, щом стъпя с десния си крак. Погледнах подметката, но след като не видях нищо залепнало по нея, продължих.

Не отидох на лекар, защото се опасявах, че ще ме сметне за луда. Често се случва на медицинските работници, покрай грижите за пациенти и семейство, да занемарят собственото си здраве. След като обаче и колегите ми забелязаха някои необичайни промени в мен, отидох при личния лекар, който ми даде направление за невролог.

Докато чаках да ми поставят диагнозата, усетих схващане в рамото, а по-късно видях, че ръката ми трепери. Все по-често си мислех, че нещо с мен не е наред, но умишлено пропъждах тази мисъл.

Малко по-късно попаднах на статия, написана от лекар, който също страда от болест на Паркинсон. Имаше линк, който ме препрати към неговия блог. Там прочетох за симптомите, които се наблюдаваха и при мен – схващане, накуцване. И тогава си зададох плашещия въпрос: „Това ли се случва с мен?“ Прочетох я още няколко пъти. Всеизвестен факт е, че заболяването е нелечимо и прогресивно. Почувствах се ужасно, бях отчаяна.

Когато чух диагнозата, всичко в главата ми се изпари

Съобщиха ми диагнозата по телефона. Помня, че първото нещо, което ми дойде наум, бе, че имам малки деца. След това всичко изчезна, остана едно бяло петно. Въпреки че донякъде очаквах да чуя диагнозата, шокът беше неизбежен. Всичко сякаш се промени и аз попаднах в съвсем друг свят.
Неврологът ми каза, че трябва да приема фактите и ми обясни, че ми е предписал някои медикаменти. Насрочи ми час за следващ преглед след 6 седмици.

Затворих телефона и се обърнах. Колегата ми ме попита дали всичко е наред, но не можех да отговоря. Не усетих кога до мен е спряла старшата медицинска сестра. Отидохме в нейната стая и се разплаках. Опита да ме успокои и каза: „Помня, че имаше някакво лечение. Можеш да продължиш да работиш, да се радваш на децата си и да прекарваш време с тях. Посъветва ме да се подготвя психически и ми вдъхна кураж, че мога да се справя.

>>> Дисбалансът на чревната микрофлора е тясно свързан с болестта на Паркинсон

Всичко се промени, когато намерих смисъл

Отне ме почти година и половина да събера смелост и да споделя диагнозата си с колегите. С времето осъзнах, че моето заболяване не е непременно нещо лошо. То всъщност ми показа, че имам призвание, така го чувствам.

Обикновено съм спокоен и тих човек, но толкова много исках да говоря за болестта, да запозная хората с нея, че се наложи да изляза от състоянието на хибернация, в което се намирах.

Членувам в неофициална организация на здравните работници, които страдат от болест на Паркинсон. Тя наброява 40 души от Великобритания, Ирландия и Австралия. Нашата цел е да повишим информираността на обществото и да покажем колко важно е медикаментозното лечение в болницата да се провежда редовно и навреме. Лекарствата контролират симптомите и всяко забавяне на техния прием крие риск от повторната им поява. Дори 30-минутно забавяне може да обездвижи пациента и да наруши говорните му способности, а това би означавало забавяне и на неговото изписване. По данни на британската благотворителна организация Parkinson's UK 58% от пациентите, настанени в болница, не получават своите лекарства всеки път навреме.

Благодарение на Parkinson's UK проведох среща и с бившия вече министър на здравеопазването и труда на Великобритания Том Пърсглоув и го запознах с нашата информационна кампания. Говорихме за недостига на специалисти в областта и за необходимостта медикаментите за пациенти с болест на Паркинсон да бъдат безплатни.

Има живот и след диагнозата

Симптомите на заболяването са над 40 и се проявяват различно при всеки пациент. Единственият признак, който се среща при всички, е нарушената двигателна способност. Напълно нормално е в края на натоварен работен ден да се почувствате силно изтощени. Също така, е възможно да забележите, че се напрягате по-лесно от преди или пък, че пишете по-бавно.

Искам да ви кажа, че животът продължава и след диагнозата. Аз например продължих да работя и бях повишена в службата. Бъдете активни и не спирайте да вярвате, че можете да работите.

Наскоро дори получих приза „Най-добра медицинска сестра на годината“ от MalayalamUK.

>>> Известни личности с паркинсон, които подпомагат битката с болестта

Супермайка

Ако смятате, че не можете да се справите сами, потърсете помощ. Вашето съзнание е най-силното ви оръжие.

Бившият президент на Индия д-р Абдул Калам казва: „Животът е като боксов ринг. Победен си не когато паднеш, а когато не се изправиш, след като си паднал.“ Когато чуете, че страдате от нелечимо или хронично заболяване, не означава, че с вашия живот и кариера е свършено. Не е свършил и светът. Ще имате още много възможности, но само ако ги търсите.

За първия празник на майката, след като бях диагностицирана с болест на Паркинсон, синът ми беше направил картичка, на която пишете, че съм „супермама“. Попитах го какво има предвид, а той отговори: „Супермайка си, защото си болна, но продължаваш да работиш и да се грижиш за нас.“ Думите му ме разплакаха. Благодарна съм на семейството си за безусловната подкрепа, без която не знам дали щях да се справя.“

Правилата на Тинси за пълноценен живот с болест на Паркинсон

• Бъдете позитивни, за да вървите напред.
• Движете се, за да поддържате двигателните си способности.
• Бъдете устойчиви, за да преодолявате всяко предизвикателство по пътя си.
• Бъдете добри със себе си.
• Поставяйте си цели.
• Помагайте и подкрепяйте други като вас.
• Никога не губете своята самоувереност.
• Оптимизмът ще ви помогне да сбъднете мечтите си.