Арх. Петър Бакърджиев: Трябва да избереш дали да прегърнеш мечтата си или да се изплашиш от нея

Архитект, писател, пътешественик - кое Ви приляга най-много?

Труден въпрос. Не заради друго, а защото съотношението се променя всеки Божи ден. Днес определено съм писател, но преди месец - два бях 100% пътешественик. Такъв ще бъда и след по-малко от година, ако се осъществи проектът "Кападокия". А е съвсем разбираемо, че и двете ми агрегатни състояния автоматично се замразяват, когато на хоризонта се появи архитектурен проект, защото той плаща сметките на цялата маса. По лесно ми е да проследя генезиса на трите "призвания". Мисля, че в началото все пак се е появила архитектурата. Тя, естествено, е немислима без обстойно познание за развитието на културите по целия свят. Така възниква и желанието за пътешествия, което, ако му бъде писано, мутира в страст. А цунамито от впечатления, каквото представлява всяко истинско пътешествие - не говоря за разходка в гората - понякога прелива високата уж стена на моно-преживяването и провокира остра нужда за споделяне на мига. Така се пръква и писателят.

Как дойде идеята за първата Ви книга?

Първата ми книга не е първият ми литературен експеримент. Като студент бях драматург на любителския ни театър. Самоиздавал съм няколко лично посветени новелки - разбира се, в тираж не по-голям от 10. Никога не бях отделял на това особено внимание до момента, в който се завърнах ошашавен от първото си голямо пътешествие преди десет години - Южна Америка! Платото Наска, езерото Титикака и Мачу Пикчу! Джунглата Пантанал, водопадите Игуасу и Рио де Жанейро! Как да го премълчиш?! Разбира се, отначало всичко беше предназначено за приятелите ми, някой го набра (все още упорито се дистанцирам от компютъра) и го пусна по електронната поща. Заваляха аплодисменти и аз за пръв път се замислих за издаване. Разбира се, нужен е и малко късмет - един от първите ми читатели се оказа и бъдещият ми издател - Станимир Стоянов.

Какво Ви вдъхновява? Кое е това, което Ви кара да седнете и дисциплинирано да подредите спомените си в книга?

Откъде да знам... Все едно да ме питате какъв цвят е била роклята на музата ми. Може би все пак страхът, че всичко това ще да бъде забравено, че ти си бил единственият свидетел на вълшебен миг. Другите също трябва да му се порадват, но неговата проекция се е отпечатала неустойчиво върху няколко мозъчни клетки, тя избледнява, променя се и един ден - бум - няма я никаква! Чувал съм, че и с проклетите компютри се случват такива работи...

В една от книгите си, "Д-р Ливингстън, предполагам", описвате пътешествието си до Африка. Разкажете ни повече за него - в коя част от Африка бяхте, кой е най-вълнуващият ви спомен от там?

О, Африка! Тя, заедно с Южна Америка, е била голямата ми мечта от ранно детство. Първо Стас и Нели, Емилио Салгари, Хагард, после д-р Ливингстън, Хемингуей! Преди малко ви баламосвах, че пътешественикът е следствие от архитекта - не ми вярвайте! Поне половината деца, а мисля, че това са четящите, са потенциални пътешественици. Но рано или късно идва решителният момент, когато трябва да избираш дали да прегърнеш мечтата си или да се изплашиш от нея. А пък Африка я исках цялата. Наведнъж. И минаха много, много години, докато се натъкнем точно на това, което искахме - прекосяване на цяла източна Африка с камион, палатки и интернационална група от "backpackers" - хора с раници - през савани, водопади, джунгли и острови в Индийския океан, Кения, Танзания (Серенгети и о-в Занзибар), Малави, Мозамбик, Зимбабве, Ботсвана и ЮАР. Ако под най-вълнуващ спомен разбираме най-мащабния приток на адреналин, това, разбира се, е рафтингът по смъртоносните бързеи на Замбези, някои от които бяха пета степен. За сведения, бързеите от шеста степен са забранени за непрофесионалисти. А в "дяволското гърло", където вълната ме изхвърли от рафта и аз четвърт час се мятах в побеснялата пералня, след половин година загина националната шампионка на Австралия по някакво плуване. Разбира се, вълнението има и други измерения. Очи в очи с лъвски прайд в Серенгети, побратимяването с масаите, дуелът ми с вожда на бушмените в "Матопо", Зимбабве, залезът между хипопотамите в делтата на Окаванго, а защо не и прехласването по дивото величие на водопадите "Виктория" и снежната шапка на Килиманджаро...

И за още едно пътешествие ще Ви питам, това, което сте описали в "Двайсет хиляди левги без вода". Казвате за него, че е най-вълнуващото в живота Ви, защо?

Аз май за всяко поредно пътешествие казвам, че е най-вълнуващо, което е напълно естествено - то е новата любовница, то владее сърцето ти в момента, то не иска да си тръгне от сънищата ти. Има нещо, разбира се, което е валидно за онова, описано в "Двайсетте хиляди левги". То е първо! Първо голямо пътешествие, първа книга... Първа любов, първа целувка, първи триумф, първа катастрофа... Един пример - единственото място, което решихме да повторим при второто си пътешествие в Южна Америка, беше столицата на Боливия Ла Пас и прилежащия към нея най-древен град от доколумбова Америка Тиахуанако. Чета впечатленията си за първата си среща с тях - суперлативи, възхищение, преклонение... Десет години по-късно Ла Пас е един огромен, но пренаселен, занемарен, намръщен и недружелюбен град, нашарен с политически лозунги. А шеметното Тиахуанако, независимо от реките средства от международни организации за поддържане и реставрация, e потънало в земята от срам. Така и не можах да намеря отговор на въпроса те ли са грохнали, аз ли съм станал по-претенциозен или просто това е разликата между първия и втория поглед... Не ходете никъде за втори път!

Върху какво работите в момента?

Преди няколко години, когато излезе последният ми пътепис, най-отговорно обещах, че той е последен. Едно, че смятах, че след шеметната Африка нищо повече не може да ме впечатли! После, пътеписите ми бяха вече пет - едно хубаво кръгличко число. Не бива да се прекалява и да караме, докато ни освиркат! И накрая, току-що усетих удоволствието да пътуваш не в пространството, а във времето. Книгата за шареното детство "Хардал" беше посрещната добре и аз се отправих на среща с лудите си години в най-новото си създание - "Риза на цветя". Току-що обаче се завърнах от второто си пътуване до Южна Америка. Не се чудете - Колумб го е правил четири пъти. Австралия ми е скучна, Антарктида - прекалено бяла, пък Южна Америка само дето съм я прекосил напреки. А колко още има да се види - Огнена земя, Патагония, Амазония, Карибите, най-бързия глетчер, най-високия водопад, древни култури, в сравнение с които инките са безцветни парвенюта... И ето ти ги два месеца и половина в Южна Америка. Четири пресичания на екватора, пет прекосявания на Андите... Е, как да го забравиш? И ето - в момента се ражда шестият ми пътепис с работно заглавие "На края на света, на края на времето".

Към коя точка на света ще се отправите следващия път, когато Ви се прииска да пътешествате?

Гражданската война в Мали провали една моя заветна мечта - да се докосна до тайнствената цивилизация на догоните, развила се едновременно и подозрително еднакво с тези в Египет и междуречието. Жадувам да видя неповторимата природа на Мадагаскар, храмовете в Тибет и Непал, които на три пъти необяснимо прескачам. Ако се сдобрим с Иран... Ако... Ако... Едно е сигурно - докато съм на крака, ще бъда верен поданик на Негово Величество Пътешествието. А то, повярвайте ми, не е линия, която свързва точка А и точка В, а свързва света, в който се намираме с този, в който мечтаем да се намираме. Между впрочем, на летището в Банкок видях поне десет пътешественици в инвалидни колички...

Кои са най-екзотичните места, на които сте били?

Първото ми пътешествие беше в Южна Америка, а там Мачу Пикчу мисля, че няма никаква конкуренция по екзотичност. Първо, като остатък от една интересна цивилизация, после и като особен синтез между цивилизация и природа, което се получава много трудно. Обикновено, когато се прави сграда, се получава паметник на цивилизацията, с което по някакъв начин се накърнява лицето на природата. Трудно е не само да построиш сграда, но тя да бъде такава, че човек като я погледне да има чувството, че тя е изникнала като растение. Подобно усещане има и при Мачу Пикчу. Не мога да отмина и платото Наска с гигантските рисунки, които са по-големи от стадион и няма начин нито да се нарисуват, нито да се видят, ако човек не се издигне поне на 500 метра височина. Усещането да си там е невероятно. От първото ми пътешествие не мога да не изтъкна и водопадите Игуасу. Аз съм виждал всички големи водопади в света, но тяхната красотата не може да бъде надмината. Те представляват една каскада от няколко стотин водопада, които се изливат един в друг.

Второто ми пътешествие беше в Индия, където за мен много интересна беше архитектурата в южната част на страната, например в Каджураху. Всеки, който е запознат поне отчасти с Кама Сутра, няма как да не е виждал тези монументални храмове, обсипани с еротични скулптори. В Раджастан има един великолепен замък на име Меранхар форт, в който Киплинг е ходeл да пише всичките си книги, понеже там се е вдъхновявал. Това е моята Индия.

Третото ми пътуване беше в Индокитай, който също е едно "врящо гърне" от останки на стари цивилизации. Това, което в момента е разкрито от древната столица Ангкор, е по-голямо от Пловдив. Известният Ангкор Ват представлява един хубав и наистина голям индуистки храм, но не може да се мери с красотата на будисткия храм Байон в Ангкор. А единственият будистки храм на остров Ява - Боробудур, според мен трябва да бъде включен в класацията на новите седем чудеса на света.

Ако трябва да си припомня екзотичните места от пътуването си в Северна Америка, бих споменал мексиканските паметници на маите, които наистина ме разтресоха, заедно с града Тикал на територията на Гватемала. Тикалските пирамиди са уникални, тяхната височина многократно надвишава дължината на основата им.

В пътуването си до Африка не сме търсили цивилизации. Нейната екзотика всъщност е в саваната. Въпреки че на територията на Зимбабве, може да се видят средновековни останки от цивилизация, която е много интересна. Но аз лично бях отишъл в Африка, за да видя животните.

Последното ми пътешествие, от което се завърнах - 10 години след първото в Южна Америка, продължи отново там в рамките на два месеца и половина. Направихме голяма обиколка на целия континент и открих много неща, които до преди това са ми се изплъзвали. Имало е култури като Лунната империя Чиму и Мохика в Перу, културите на територията на Колумбия, които датират от античността. Въпреки, че като култура инките не са ги превъзхождали, те са имали много силна военна система, с която са ги победили. Затова, когато испанците са отишли там са заварили едни колонии на инките. Древни култури са били разположени и на територията на днешна Боливия и Еквадор. През останалото ни пътешествие се насладихме на най-високия водопад в света, поплувахме по Амазонка, видяхме Панамския канал, Огнена земя, безкрайната Патагония, разноцветните пустини Атакама и Салар, величествени гледчери, монументални вулкани и тайнствените обитатели на спящата селва.

А какви сувенири сте си донесли от тези пътешествия?

Обикновено, когато човек иска сувенири, той търси копия на оригинални артефакти, които, колкото са по-близки до оригинала, толкова по-добре. Голяма стойност за мен имат тези, които наистина са автентични. Едно от нещата, които най-много си обичам, съм донесъл вкъщи от пътуването си в Индокитай. Това е една гигантска шушулка от дърво, наречено "тамалин" в Северен Лаос. Жената, която ми го даде, каза, че мъжът й ходи да ги събира в джунглата. Първо си мислех, че това растение се среща по цялата територия, но още като минавахме лаоско - тайландската граница, навсякъде ме питаха какво е това, а в Индонезия един човек ми предложи 30 долара, за да го купи от мен. Оказа се, че е голяма рядкост.

Другите ми сувенири са статуетки, брадви, оръжия и музикални инструменти. Всички тези неща съхранявам у дома, заради което къщата ми прилича по-скоро на музей, отколкото на жилище. Имам си шкафче, в което са наредени статуетките на богове и богини. Оръжията са изложени над камината, а музикалните инструменти в отделен кът. От Африка например, купих една лира, която има кокосов орех, облечен в кожа, служещ за резонатор. Тогава за пръв път си обясних факта, че всъщност начина, по който изобразяваме нашата тракийска лира, е погрешен, защото без резонатор, тя не би могла да се чува изобщо. След което потърсих информация в по-стари книги и се оказа, че тракийската лира е имала черупка от костенурка отдолу. Ето, че понякога човек научава нещо дори за собствената си страна, като мине от другата страна на океана.

След толкова пътешествия, открили ли сте място, където бихте искали да останете да живеете?

О, много места съм откривал, на които ми се е искало да живея... При последното си пътуване например, бях много приятно изненадан от държавата Еквадор. Тя има същия етнос като Перу и Боливия - 98% индианци. Когато ходих преди десет години, знаехме, че са на едно и също социално и политическо ниво. В момента Перу и Боливия представляват едни ужасни държави - мръсни, пълни с безотговорни хора, с политически лозунги по оградите, с олющени мазилки... Прекрасният град Ла Пас (столицата на Боливия), който преди десет години беше един от любимите ми градове, сега представлява едно пренаселено гето. В момента, в който влизаш в Еквадор обаче, сякаш попадаш в рай. Пътищата стават чисти, сградите стават слънчеви, хората - усмихнати. Появяват се цветя и зеленина. Особено приятно ме впечатли град Куенка. Той е прибран и по-малък от столицата Кито, може би с мащабите на Стара Загора, намира се край река, има прекрасни разноцветни сгради. Много ми хареса също и в Колумбия, старият им град Картахена. На времето там е било пристанището на Южна Америка, затова и целият град е опасан с една огромна крепостна стена. Вътре обаче - хубави тесни улички, музиканти, цветове, шествия от маскирани хора, плодове, мохито...

В Чили също имаше много приятни градчета. Чили и Еквадор са държавите, на които мога да ръкопляскам в сравнение с останалите, тръгнали силно на ляво. А Венецуела е най-красивата държава в региона. Дори според мен тя има най-красивата природа в света! За да стигнем до водопада Анхел, ние направихме невероятно пътешествие - първо на едни самолетчета, за да преминем през разливите на река Ориноко, после 5 часа на лодки по бързеите срещу течението! А водопадът представлява всъщност едно огромно пръскало с невероятна гледка... За съжаление, страната с най-красива природа и с най-евтин бензин в момента има катастрофална инфлация, скрита зад бодряшки политически лозунги, а всички знаем на къде води този път...

Какво научава човек, когато ходи по такива места?

Пътуването променя представа ти за света, която на практика е 3/4 от битието ни. Например, когато отидох лично до прехваления според мен дотогава Тадж Махал, разбрах всъщност защо го харесват толкова много. Той отвън е обграден с червена триетажна сграда. През цялото време, докато вървиш, пред очите ти е червеният цвят, до момента, в който пред теб разцъфне това бяло цвете... Това не важи само за някаква сграда, същото е и с дадена държава или град. Различно е да видиш нещо в динамика, да се почувстваш в него, да бъдеш в пълен контакт.

В последната си книга пътувате назад към спомените си от 60-те и 70-те години на XX век. Това е много далечно пътуване за голяма част от хората днес. Кое Ви накара да ни заведете там?

Има един такъв страх у човек, че той е единственият свидетел на всяко нещо, което е преживял. Спомените оставят различен отпечатък върху съзнанието на всеки от нас. Когато забравим нещо, то спира да съществува и сякаш никога не е съществувало, а това е ужасно. Това стои и в основата на написването на книгите ми. Първо, не ми се иска тези неща да си умрат с мен, второ - искаше ми се да "осветя" по собствен начин това време. Знаете, че за 60-те и 70-те години се говорят какви ли не неща, едни от други по-неверни, в зависимост от гледната точка на различните семейства. А истината не е нито на левия, нито на десния фланг, тя не е и по средата, а заема едно пространство, докато лъкатуши. Има моменти в книгата, когато, като прочетеш десет страници, ще си кажеш колко хубаво е било тогава и защо сега не си живеем по същия начин. В други десет страници ще ти се стори като кошмар. И двете страни са съществували, което важи с пълна сила и сега за нашето време. Просто искам това да бъде една хроника на 60-те и 70-те години, защото това е едно действително невероятно време. Не искам да казвам, че е било хубаво или лошо, но мога да кажа, че беше много вълнуващо! Ние започнахме да обичаме свободата, защото, ако не обичаш свободата, не само, че няма да я спечелиш, но няма и да я задържиш.

Препоръчайте на нашите читатели едно спокойно място за почивка, далеч от шумното ежедневие!

Изглежда, че, за да избяга човек от стреса и напрежението, вече трябва да напусне границите на България... Всички хубави и диви места, на които обичах да ходя на палатка с приятели, малко по малко се застроиха и цивилизоваха. Например, това лято за броени часове отидохме на един остров в Гърция - Самотраки. Той не е толкова кипящ и врящ, като Тасос, който вече стана туристическа атракция. Самотраки е три пъти по-малък от него и между Балканската и Първата световна война е бил в рамките на България. Там няма много туристи през годината, освен през летния сезон. Има козички, има чинари, има щурци... Преобладава изцяло местното население, а цената на храните си е същата като при нас в България. Никой няма да ти направи забележка, ако си разпънеш палатката на брега на морето. Това действително е едно великолепно място да се откъснеш от ежедневието и да забравиш, че някъде съществува цивилизация. Няма нужда човек да ходи до Карибите, за да го намери, а и да отиде, пак не е гаранция, че ще го открие.

Цветана Димитрова