С Боян Палазов по Пътя на пилигримите

От векове насам ежегодно милиони поклонници или така наречените пилигрими поемат по път, известен като Ел Камино. Той се простира от малко селце в Южна Франция до катедралата в град Сантяго де Компостела, Испания. Целта на пилигримите е да се поклонят пред мощите на свети Яков, изминавайки пеша разстоянието от 800 километра. Смята се, че древният маршрут е точна проекция на Млечния път, а животът на този, който го измине, се променя завинаги. За своите премеждия по Пътя на пилигримите ни разказва Боян Палазов - председател на туристическо дружество "Еделвайс 57", град Гълъбово.

Разкажи ни за началото, как научи за Пътя и как реши да тръгнеш?
За Пътя научих преди повече от година, съвсем случайно от различна информация, на която мимоходом попадах в интернет, но без никакви конкретни намерения. Просто минаваше пред очите ми като нещо хубаво, което си заслужава да се види някога... И така до тази година, когато, около два месеца, преди да замина, попаднах на една статия. Тя беше написана от младо момиче, извървяло Пътя, имаше публикувани и снимки. Много ми хареса, накара ме да се замисля сериозно и да се разровя по-подробно в интернет. Изчетох доста пътеписи, гледах филма "The Way" и за много кратко време, в рамките на десетина дни, взех окончателното решение да тръгна. Разбира се, започнаха коментари "Това е невъзможно", "Това не можеш да го направиш", на които не обръщах внимание. Оставаше само да избера датата на заминаване. Разбрах, че летните месеци не са препоръчителни, заради големите горещини. Трябваше да избирам дали да тръгна на есен или на пролет. Но вече беше пролет и си мислех, че ще остане за догодина.

Междувременно продължавах да търся подробна информация относно разходите по престоя там. Забелязах, че финансовата страна на нещата масово се избягва в интернет, много трудно може да се намери нещо конкретно за самолетни билети, нощувки и така нататък. Затова реших първо да разгледам вариантите с автобус и видях, че еднопосочният билет до Испания е към 250 лева, а времето на пътуване е два дни. Но ненадейно попаднах на оферта за самолетен билет до Мадрид за 80 евро с времетраене на пътуването около 3 часа. Именно това реши и датата ми на заминаване, до която оставаха едва 40 дни! Тогава направих и една грешка - започнах да планирам прибирането си, като по същия начин си резервирах самолетен билет, а не трябваше, защото не се знае какво може да ти се случи по Пътя. И така в крайна сметка предварителният ми билет изгоря, затова общо взето връщането ми излезе към 250 евро, но тези неща бързо се забравят на фона на изживяното!

Какъв беше El Camino за теб - по-скоро духовен или по-скоро физически път?

Пътят наистина е духовен и по него вървят хора, които малко или много са религиозни. Изненадвах се, когато срещах хора с някакви контузии, които продължаваха да вървят, въпреки болките си. За мен те бяха вярващи хора, защото един обикновен турист никога няма да направи това. Така се запознах с една японка, която имаше тежка рана на крака си. Мислех, че ще се откаже, но в даден момент винаги ме настигаше. Добре, че по Пътя на определени места има лекари доброволци, които преглеждат безплатно пилигримите. Придружих я до мястото, където лекарят ме попита каква ми е тя. Аз му казах просто "friend", а той започна да ми обяснява, че тя трябва незабавно да се откаже и да се върне в Япония. Изпратих я, сбогувахме се, а тя ми подари туристическата си щека с думите "На мен няма да ми трябва повече".

Имаше и истински поклонници, но останах с впечатлението, че повечето от хората, които срещнах, са тръгнали на екскурзия, като туристи. Обикновено те не извървяват целия път, а си набелязват даден участък от него само за няколко дни, което им личеше и по бодрата крачка... Срещнах и доста групи от млади хора, което много ме радва. Но определено е най-добре да вървиш сам.

Казваш, че повечето са тръгнали само за екскурзия, а каква беше твоята причина?
Аз тръгнах заради предизвикателството. Изобщо не ме интересуваше, че е религиозен път, исках да видя свят, култура, история. Все пак Пътят минава през 1800 исторически места... Но най-вече исках да проверя физически и психически прага на възможностите си.

Какво ти даде Пътят, научи ли нещо ново за себе си?
Като четох пътеписите, преди да замина, разбрах, че хората се връщат от там много променени, че им са се случили много чудеса по пътя и така нататък. Аз, като се погледна, май съм си същият! А може би и на мен са се случили някои чудеса, които още не съм осъзнал, това само времето ще покаже. Иначе определено се чувствам обогатен, дори и само заради музеите и катедралите, които посетих - наистина мистични кътчета!

Кое беше най-интересното нещо, което видя там?
На мен всичко ми беше интересно, но това, което най-силно се откроява в съзнанието ми, е начинът на живот на хората там, чистотата, старинните градове и селца...

Успя ли да усетиш отношението на местното население към поклонниците?
То си остава за мен една загадка. И не за друго, а защото минавах през буквално обезлюдени градчета и селца. Явно има живот, сградите са там, личи си, че са обитаеми, но хората ги няма. В малко по-големите села има по един магазин и най-вече бар за пилигрими, и това е. В някои селца обаче, не можеш да видиш жива душа - нито деца, нито пенсионери, нито коте, нито куче - абсолютно призрачно. Така и не разбрах на какво се дължи това. Видимо сградите не са изоставени, но не се знае къде са жителите... Иначе малкото хора, които срещнах, бяха дружелюбни, особено възрастните. Имаше случаи, в които дори нарочно тръгват към мен, за да ме поздравят с "Buen camino"!

На какви места нощува?
Има си специални места за нощуване на пилигримите - така наречените албергета. Още в началото ти дават един списък с тях. Там спането е общо - според размерите на помещението в него се събират от 20 до 400 души. Може да звучи ужасно, но никак не е така, дори е много интересно! Чистотата и редът са перфектни отвсякъде. На повечето места ти предоставят печка за готвене, чаршафи /ако нямаш спален чувал/, одеяло, пералня, срещу заплащане, разбира се. Но, ако искаш, може да нощуваш и под открито небе, никой с нищо не те задължава. От теб се иска единствено да си слагаш печати, откъдето минаваш, с което доказваш, че се движиш по пътя. Печатите се поставят в паспорт, който ти дават там, откъдето си решил да тръгнеш. Има по-основни градчета с така наречените пилигримски офиси, от които може да си вземеш такъв паспорт. Освен това, ако нямаш печати, се налага да използваш местата за нощувка на свободен прием, като тогава цената е около 30 долара, а за пилигрими е между 4 и 10 евро.

А с какво се хранеше по време на пътуването?
Основно със суха храна. Минавайки през дадено селище, си пазарувах от тамошния магазин за не повече от три яденета напред. В менюто ми винаги присъстваха франзели, консерви, масло, пастет и сладко за мазане. В малките градчета храната е скъпа, но в по-големите има супермаркети, където цените не се различават много от българските. И все пак не можех да нося много неща, защото раницата ми беше достатъчно тежка - близо 15 килограма.

С тези килограми на гърба колко общо километра измина и за колко време?
По мои груби сметки съм изминал към 700 км за 20 дни. Тръгвах сутрин рано, още в 5 часа и вървях със средна скорост 3 - 4 км в час. Защото, колкото и да бързаш, не може дълго време да поддържаш висока скорост. Все пак поставих няколко свои рекорда от по 45 км на ден. Целият път е 800 км, но заради проливните дъждове, на 3 - 4 пъти ми се наложи да се кача на автобус за около 20 км разстояние. Просто денонощно бях мокър. Ако през нощта изсъхнех поне малко, то като тръгнех на следващата сутрин за 1 час отново се намокрях целия. Дори се случи да вали сняг, както и да духа вятър. Въпреки това за всичките тези дни не се разболях по никакъв начин.

Срещна ли други българи по Пътя?
Не, не срещнах нито един българин. Започнах пътуването си с една жена от България. Но още в началото, когато сутринта тя видя, че вали, предпочете да остане на същото място поне до следобед. Така пътищата ни се разделиха - още едно потвърждение, че не е подходящо да се ходи в група. Ако сте близки, няма как, искаш или не, се изчаквате. Но е най-добре да си сам и независим, за да спазваш едно постоянно темпо и сам да решаваш колко време ще си почиваш.

Ще ни разкажеш ли за легендарната чешма, от която тече вино?

Още преди да замина, колегите ми поръчаха на всяка цена да снимам тази чешма, за да се убедят, че е истина. Е, истина е - оставена насред полето, една сграда, далеч от града, покрай която минава пътеката. Влиза се в дворчето на тази сграда, където всъщност се намира чешмата. Тя е с две кранчета, от едното тече вода, а от другото - червено вино. Имаше доста хора, които си наливаха от него и аз също си налях малко. Но си признавам, че ако бях сам, щях да си налея повече, защото виното наистина беше много леко и хубаво на вкус!

Донесе ли си нещо за спомен в България?

Донесох си мидичката, която ми дадоха на тръгване. Тя е естествена и е символ на пилигримството. Със своя паспорт и с тази мида вече съм пълноправен пилигрим. Тя е свързана с една легенда, която разказва, че на времето поклонниците са объркали пътя и не са знаели как да намерят брод през реката. Тогава Свети Яков им е подредил миди, за да им покаже правилната посока. И заради това тази характерна речна мида става символ на Пътя. Използва се дори като указателна табела през цялото време, а по тротоарите в градовете на всеки 3 метра има по една метална мида като маркировка.

Би ли изминал отново целия път?
Сега отново имам огромното желание да го измина, но докато бях там, на няколко пъти бях на прага да се откажа и да се върна в България. Имаше моменти, в които ми беше прекалено трудно, но ме задържаше това, че всичко ми минаваше до сутринта. Учудвах се на себе си, че в рамките на една нощ успявах да се възстановя.

Направи ли грешки, които не би повторил?
Разбира се, първата грешка направих още в България, когато си купих билета за връщане. А в самото начало на Пътя допуснах още една грешка, заради която после през цялото време ходих с мазоли. Работата е там, че превозът, който осигуряват испанците, е до тяхната граница. След това се образува една зона от 27 километра, която не се поема нито от французи, нито от испанци. А изглежда те имат някакво противоборство помежду си, защото всяка от страните държи, че началото на маршрута е на нейна територия. Според французите, то е от другата страна на Пиренеите, в едно село, наречено Сен Жан Пие дьо Пор. А аз и моята спътничка решихме да започнем, като за по-сигурно, от двете начала, макар че вече бяхме в първата точка в Испания, откъдето си извадихме и пилигримските паспорти. Решихме да нощуваме там, защото валеше пороен дъжд, а на разсъмване да извървим тези 27 км до Франция.

Като стана дума за първата нощувка - тя беше доста впечатляваща, не само защото е първа. Оказа се, че сутрин те събуждат с подходящо подбрана музика на Вивалди от "Четирите годишни времена", така че, още докато спиш, се ориентираш какво е времето навън. В 6 часа запалват осветлението, а до 7 часа трябва да си напуснал албергето. Там се случи и запознанството ни с Ханс - един от малкото хора, който показа явно, че е много доброжелателен към "булгаро", както те ни наричат. Той ни позволи да спим още една нощ в същото алберге /което по принцип е забранено/, при условие, че му донесем печати от Франция. И така на сутринта тръгнахме в проливния дъжд, а по Пътя нямаше подслон. Започнахме да чакаме на стоп, за да ни превозят до някъде. Минаваха най-различни автомобили, но никой не понечи да спре. А в пътеписите, които четох, пишеше, че хората ти се радват и веднага те качват - няма такова нещо! Това беше и първото ми разочарование от всичко прочетено.

Тъкмо щяхме да се откажем, когато една кола спря. Човекът каза нещо и аз разбрах, че ще ни остави на 10 км от целта. После се оказа, че ще ни превози за 10 километра, тоест трябваше да извървим още 17 километра до пристигането си по обяд. В пилигримския офис ни посрещнаха добре, като изключим, че отказваха да говорят на какъвто и да било друг език, освен френски. Посъветваха ни за по-безопасно на връщане да минем през прохода, а не през билото на планината. За съжаление обаче пътеката, по която вървяхме, се оказа трудно препятствие, може би и заради дъжда, който правеше всичко в кал. Имаше и стръмни участъци, които преминавахме "на четири крака". И така 27 километра плюс онези 17 на отиване - станаха 44 километра още първия ден. Тогава ми излязоха мазолите, които после си носех през цялото време.

Какво чуваш в мислите си, докато вървиш?
Премислих наново целия си живот и то по няколко пъти... Имаше дни, в които до обяд съм вървял 4-5 часа, изминавайки към 20 километра, без да срещна жива душа. Тогава имах време за мислене във всякакви насоки, подсвирквах си, дори правих жалки опити за пеене. Всеки ден посрещах изгрева, снимах първите лъчи на слънцето, както и много интересни облаци, сякаш на райета, подобно окраската на зебра.

От кого получи най-доброто и съответно най-лошото отношение, ако е имало такова?
В едно от албергетата, от самия собственик, който поразително приличаше на Жорж Ганчев, получих най-лошото отношение, заради това, че съм българин. Първо ме попита дали съм италианец или французин, но още щом разбра, че съм от България, каза с пренебрежителен тон "Ааа, булгаро". Накара ме да си взема раницата, за да ми покаже мястото, на което ще спя. Докато вземах раницата си обаче, без да искам, съборих и раницата на една жена, след което се извиних. Тя ми каза, че няма проблем, а собственикът на албергето й отговори зад гърба ми "Остави го, той е българин, той не разбира!". Естествено, аз това го разбрах. Беше ми странно, защото никъде досега не бях получавал подобно отношение. Водеше ме през едно голямо помещение с много свободни легла, където си мислех, че ще ме настани, но грешах. Накрая стигнахме до една малка стаичка с размери два на два, с 4 легла, на които бяха настанени трима китайци. Стана ми малко тъжно, оказахме се братя по съдба - аз и тримата китайци. Но това се случи един-единствен път!

Тази история си има и своята противоположност, в която, заради това, че съм "булгаро", се почувствах истински човек. В едно от албергетата ме посрещна домакина му - достолепен по свой си начин, слаб с дълга рядка брада. Веднага го оприличих на Солженицин. Още като ми приемаше документите, видя, че съм българин и много ми се зарадва. Каза ми, след като се настаня, да му се обадя. Първоначално се притесних, помислих, че пак нещо не е както трябва или нещо не съм разбрал правилно. Отидох при него, а той ме хвана за ръка и ме отведе до един хладилник. В него имаше сладко, прясно мляко, сокове и други подобни неща. Няма да забравя думите му: "Когато искаш, идваш, отваряш хладилника и си вземаш каквото и по колкото поискаш!". После ме заведе на едно друго място с печка и шкафче, пълно с чай, кафе, какао и бисквити. Каза ми същото нещо, а когато попитах дали се плаща, ми отвърна, че всичко е "гратис". Междувременно ми направи впечатление, че с останалите хора не процедира така, а само ги настанява. По-късно пак ме извика: "булгаро, булгаро" и извади едно шише ракия. Наляхме си по една чашка, а аз полюбопитствах защо с другите не се държи така, както с мен. Тогава той ми каза: "Остави ги другите, те имат много пари, няма защо да ги мислиш!". На края на деня ме помоли да отида да закача табела, на която пише, че всички места за спане за заети. Когато изпълних заръката му и отидох при него да му кажа, видях, че е извадил едно шише вино. И хайде пак "булгаро" имаше честта да сподели питието с него! Всичко това може и да не е кой знае какво, но беше истински важен жест за мен... На сутринта, както ми беше поръчал, пих кафе, закусих обилно и тръгнах по пътя си.

Какво е твоето послание към хората, които искат да извървят Пътя?
Бих им разказал малко по-подробно и за финансовата страна на нещата, за българина може би това е най-важното. Защото всичко онова, което прочетох, преди да замина, не отговаряше на действителността. Не знам по каква причина, но нещата видимо са изопачени. Затова нека си приготвят поне по 20 евро на ден за престоя там, а ако им остане нещо - добре дошло! Аз не мога да убедя никого да тръгне по Пътя, но мога да им го препоръчам. Препоръчвам им го и ще им дам съвети за нещата, така, както съм ги видял, избягвайки момента от всички пътеписи, в който описанията са твърде възвишени. Ще им кажа да не живеят с нагласата, че непременно ще се променят, като изминат Пътя на пилигримите. Не е това единственият начин да се промениш! А ако на някого му се случи чудо - няма лошо! Особено, ако много го желае, то със сигурност ще му се случи!

Цветана Димитрова