Празникът на нацията, която "не съществува"

Докато сутрешното слънце пропълзява над съветските блокове, бариерите, отделящи тълпите от хора от площад "Суворов" в централния квартал "Тираспол", вече са напълно обградени от семейства, облечени в най-хубавите си неделни дрехи. Колективното им въодушевление е почти осезаемо в изненадващо топлия септемврийски ден. Виждайки цялата тази парадност и стълпотворение един чужденец спокойно би помислил, че присъства на благородническа сватба.

Транснистрия, също известна като Транс-Днестър, е ивица земя по протежението на молдовската граница с Украйна, с дължина от 400 км. В тази отцепническа про-руска държава празненствата на Деня на независимостта са най-значимите събития през годината. Нека не забравяме, че тази миниатюрна източноевропейска нация, до преди наричана Приднестровска молдовска република (ПМР), официално не съществува.

Непризната като суверенна нация от нито една държава-членка на ООН, въпреки обявената независимост през 1990 г., година преди разпада на Съветския съюз, Транснистрия е едно особено и по своему ексцентрично място. На по-малко от 70 км източно от молдовската столица Кишинев, столицата Тираспол (130 000 жители) често бива описвана като "останала" в СССР. И наистина, от властната статуя на Ленин, пазеща Върховния съвет (парламента), до улиците, именувани на комунистически светила и значими дати, страната определено не страда от липса на съветски спомени и реликви.

Ключови моменти в празника са тържествените дефилири на армията, а особен интерес будят кръжащите в съветските си джипове военни командири, енергично поздравяващи колегите си армейци. До този момент не можем да заявим, че военния парад през 2019, отбелязващ 29-годишнина от самообявената независимост на Транснистрия, с нещо променя стереотипа от традиционните военни шествия в страните от бившия комунистически блок. И точно в този момент се появява местна рок банда, избухваща на хита на американската група Survivor от 1982 г. - “Eye of the Tiger”, с което всъщност ни дава първата подсказка, че въпреки технически бидейки част от Молдова и управлявана от Русия, тази малка, горда страна следва своя собствен ритъм.

"Това, че Денят на независимостта ни не е официално признат определено ни натъжава, но ние въпреки това се чувстваме независими", разказва Вера Галченко, държавен служител, докато помага на деветдесетгодишен военен ветеран да се качи в таксито след 45-минутния парад, а крехкото му тяло е почти смачкано от тежестта на медалите от Втората световна война. "Ние си имаме наша конституция, правителство, военни, валута и дори паспорти", споделя гордо Вера.

Без директен достъп до трите единствени страни, признаващи Транснистрия (Абхазия, Нагорно-Карабахската република, още известна като Република Арцах; и Южна Осетия, и трите спорно независими територии), паспортът практически е безполезен на 500-те й хиляди граждани. Повечето жители има двойно или тройно гражданство с Русия, Молдова или Украйна, така че не са буквално затворени в своя приморски анклав, характеризиращ се с притихнали села, изоставени съветски фабрики и много лозя, осигуряващи нужните количества грозде за огромната дистилерия на местното бренди "Квинт".

Откакто Транснистрия декларира независимост преди 30 години, населението й намалява с една трета, тъй като повечето жители заминават за Русия заради лошите икономически условия след разпада на СССР. И докато животът тук въобще не е лесен с приходите по-ниски дори и от тези в Молдова - една от най-бедните страни в Европа, хората са щастливи.

"Имаме прекрасен климат, добри местни продукти - плодове и зеленчуци, и същевременно получаваме помощ отвън", споделя Андрей Смоленский, създателя на "Транснистрия Тур". Компанията на Смоленски е първата туристическа агенция в Тираспол, работеща с чужденци от 2011 година насам. Под "чужденци" той има предвид руснаци. Русия всъщност е основната подкрепа за страната, като строи болници и училища, осигурява енергия и подпомага пенсиите на застаряващите жители.

Транснистрия говори открито за любовта си към "родината - майка", както я нарича Смоленский. И макар трите основни етнически групи в страната да са еднакви по размери, общият им език е руски. До приднестровските знамена (единственото знаме в света, все още носещо емблематичния символ за комунистическия строй - сърп и чук) гордо се веят руски знамена навсякъде из градската архитектура, а по време на парада на независимостта, в който участват и руски войници, знамената на двете страни се продават на една обща стойка.

"Исторически погледнато, Транснистрия винаги се е възприемала като част от руското културно пространство", обяснява Анатолий Дирун, академичен ръководител в Университета по политически науки в Тираспол. "Разбира се, да не забравяме и факта, че Русия е гарант за мир в Транснистрия."

След като последния батальон войници напуска площад "Суворов", главния булевард на Тираспол "25-ти октомври" се превръща в нещо, което най-добре можем да опишем като мултикултурна атракционна алея. Измежду уличните сергии, препълнени с националистически дрънкулки и домашно изпечен хляб с комунистически символи се разхождат възрастни дами на групички с павловски шалове под съпровода на руска народна музика, кънтяща от множеството преносими тонколони. Съвсем наблизо групичка деца се редят за снимка, размахвайки стари шашки - вид казашки саби, докато групичка студентки кръжат, облечени с пъстро бродирани традиционни рокли.

Празненствата се простират до парковата ивица между булевард "25-ти октомври" и стоманеносинята извивка на река Днестър, която разделя Транснистия от Молдова. Тук можете да видите подрастващи тийнейджъри да размахват юмруци в импровизирани боксови рингове; семейства, редящи се за свински шашлик от пътуващите барбекюта; деца, катерещи се по съветски танкове, зенитни оръдия и всякакви други военни предмети, демонстриращи военната мощ на Транснистрия.

Заради малкото атракции и още по-слабата туристическа инфраструктура извън Тираспол, повечето от 20-те хиляди туристи годишно идват само за еднодневни екскурзии, пристигащи през Молдова. За по-дълги екскурзии хотелските резервации се правят на границата от приднестровските военни. С автобус от Кишинев до Тираспол се стига изключително лесно, още повече, че при преминаване на границите не се изисква виза. Заслужава си да опитате да останете няколко дни - заради полуреставрираната крепост "Бендери" от 15 век, уединения манастир от 19 век „Ноул Неам“ в Чичани, да не говорим за всички причудливи съветски паметници, пръснати иц уличките на Тираспол.

"Туризмът е перо, в което трябва да работим", споделя Галченко. "Трябва да направим страната по-достъпна за всички, които искат да видят и усетят Транснистрия."

Докато разработването на туризма със сигурност ще подкрепи икономиката на Приднестровската република, изследването и въобще разхождането из забравените граници на Източна Европа, които дори не присъстват на туристическата карта, може да бъде далеч по-малко забавно начинание. Докато Молдова не иска да се откаже от територията си, а Русия не се изтегля, желанието за превръщането на Транснистрия в истински независима страна може да се сметне за утопия.