Лична гледна точка: Дислексията не е психично заболяване, нито умствено увреждане

Адриан Кройц, докторант и политически теоретик в Оксфордския университет, е един от многото хора, които в детските си години изпитват големи затруднения да компенсират неспособността си да четат и пишат. След няколко сканирания на мозъка, безкрайни часове, прекарани в разговори зад затворени врати, и множество консултации с психиатър, се оказва, че причината за трудностите, с които се сблъсква десетгодишният тогава Адриан, е дислексия.

>>> Как да разпознаете дислексията през различните етапи на развитие

„Дислексията не е психично заболяване“

„Често обръщах буквите. Не можех да разбера къде да поставя думите в изречението. Когато моите учители се опитваха да ми помогнат, техните правила никога нямаха смисъл. Постоянно казваха, че нещо не е наред с мен. Нямах представа какво обаче, тъй като не можех да видя грешките си. Но какво са грешките като начало? Погрешно според какво и кой? Дислексията ви кара да поставяте под въпрос авторитета на писмения език.“, споделя Адриан.

Германската училищна система от началото на 2000 г. е безкомпромисна, тъй като децата с дислексия трябва да се ориентират във все по-враждебна среда. „За повечето хора дислексик означава глупав. Но аз бях умно момче. Бях креативен, внимателен, любопитен и търсещ знания. Очевидно бях способен. Наистина нямаше нищо нередно с мен.“, коментира Адриан.

Колко лошо може да бъде да не можеш да четеш или пишеш? В крайна сметка има безброй други начини за ангажиране със света. Просто хората с дислексия не знаят как да изписват или дешифрират низ от букви (думи), това е всичко. За мнозина обаче това е сериозен проблем.

Проблемът не е в децата с дислексия, а в начина на обучение. Хегемонията на писаното слово е проблемът. Въпреки че Адриан никога не се чувства незавършен, училището го кара да вярва, че е по-малък от другите поради невъзможността за овладяване на това, което се смята за основно човешко умение – писмения език.

„Дислексията не е психично заболяване и все пак за мен се грижеше психиатър. Днес наричаме дислексията затруднение в ученето, но за мен не беше трудно да доловя сложни и абстрактни идеи. Тези проблеми не повлияха на обучението ми, просто трябваше да уча с помощта на други методи. Все още мога да слушам, да експериментирам и да изследвам света. Защо трябва да пиша или чета за това?“, споделя Адриан.

>>> Съвети за родители на деца с дислексия

Хегемонията на писаното слово е особена случайност. Преди капитализмът да намери място в съвременното образование, писменият език е възприеман за класов маркер. Ако широко разпространените базови умения за четене и писане не бяха от полза за капитала, повечето хора нямаше да ги умеят. Това означава обаче, че липсата на тези умения в днешно време е трън в очите на капитализма, поради което много хора с дислексия изпадат от пазара на труда.

Дислексията те прави подозрителен към правилата

Ако дислексията не е умствено увреждане, нито психично заболяване, какво е тогава? Дислексията е невъзможността да се приемат предварително изградени начини на отношение към света. По същество това е неспособността да се разпознаят правилата.

„Това, което хората без дислексия са склонни да не разбират, е, че пренебрегването на правилата на писмения език не е избор за нас. Ние не сме в състояние да разпознаем нормативността на граматиката, правописа и пунктуацията. Ние сме антиавторитаристи по дизайн, а не по избор.“, обяснява Адриан.

„Днес съм склонен да потвърждавам произволните стандарти на писаното слово. Колекционирам книги и пиша академични статии. До известна степен преодолях дислексията си. Тя ме накара да съм подозрителен към правилата и авторитетите. Не мога да не поставя под съмнение мотивите зад нещата, които трябва да се правят по един, а не по друг начин. Чувствам сърбеж, когато усетя потисничество. Не приемам за успех, че се научих да пиша и чета. Несъмнено обаче, това отвори нови светове за мен.“