Изповедта на една приемна майка

"Значи ти не си истинската й майка?"

"Жената, която ми каза това в магазина, ме накара да стисна зъби, да поема дълбоко въздух, да се обърна и да продължа по пътя си, хванала за ръка 2-годишната Али. Все още съм ядосана на тази жена.

Ядосана съм не защото го изрече на глас, а защото в очите на закона, тя е права.

Аз не съм родила Али. Дори не съм я осиновила. Аз съм нейна приемна майка, но нямам право да вземам важни решения, докато се грижа за нея. Аз съм тази, която я храни, която я облича, която става през нощта, когато тя не може да заспи. Аз съм онази, която й позволява да плаче на рамото ми, когато е болна. Аз съм онази, която почиства разлятото мляко и натрошените бисквити от пода - Всеки Божи Ден!

И въпреки това, не ми е позволено да подстригвам косата й. Дори и един сантиметър от нея. Трябва първо да получа разрешение от "истинската" й майка. Не мога да я отведа на екскурзия, без да получа писмо, в което е написано и подписано разрешение да го направя. Ако Али ходеше на училище, нямаше да ми позволяват да подписвам бележника й и да ходя на родителски срещи. Това е така, защото аз не съм неин биологичен родител. Не съм й настойник.

Тогава коя съм аз?

Когато станах приемна майка, се опитвах да науча децата, които идваха у дома, да ме наричат "леля" или нещо кратко и сладко, с което лесно да свикнат, тъй като биологичните им майки присъстваха в животите им. Всяко едно от децата в крайна сметка започваше да се обръща към мен с "мамо". След като моите деца ме наричат "мамо" ежедневно, как мога да очаквам от другите деца да се обръщат към мен по различен начин. Всички в моя дом получават еднаква любов и еднакво внимание, играят с едни и същи играчки, хранят се еднакво. Но тъжното е, че очевидно, не във всички приемни семейства е така.

Научих, че много приемни семейства поставят ясна граница между техните собствени деца и "другите деца". Хранят се на различни маси. Има определена храна и определени дрехи, които дават на "онези деца". Те не получават нищо допълнително, както техните собствени. Много семейства изпращат децата на друго място за коледните и новогодишни празници, защото предпочитат да прекарат времето си с тяхното "истинско" семейство.

Аз ли съм единствената, която е шокирана от това отношение?

На всеки 90 дни се срещам със социални грижи, където е и биологичната майка на Али, за да дискутираме кое трябва и кое не трябва да бъде предприето относно нея, видa грижа, която се изисква от мен да полагам. Аз трябва да слушам тази жена, която никога не е била родител, тъй като Али е била изпратена в приемно семейство още от раждането си - и трябва да дам всичко от себе си, за да удовлетворя желанията на тази жена - как да бъде хранено, облечено, отгледано. Как трябва да я заведа при конкретен лекар, в друг квартал, който е на час път от дома ми. Как трябва да я водя в определена църква и да й дам необходимото религиозно възпитание. Как трябва да я обличам повече в розово, за да не я помислят за момче. Как трябва да я уча да ме нарича по друг начин, различен от "мамо".

Разбирам колко е разочароващо да искаш да бъдеш част от живота на детето си и да нямаш този шанс, но вярвам, че ако продължаваш да отричаш зависимостта си и продължаваш да живееш бедно заради нея, то тогава е редно да изгубиш правата си да вземаш важни решения относно детето си.

"Истинската" майка на Али не прекарва повече от 2 часа с дъщеря си седмично. При това са се виждали единствено в офиса на социалните, където са стриктно наблюдавани. Майка й никога не я е водила в парка, никога не я е къпала, никога не я е завивала в леглото. Аз съм тази, която я учи на маниери, учи я как да оцелява и да се справя с трудностите. Може би някой ден Али ще получи възможност да се върне при биологичната си майка, но докато това се случи - независимо дали ще е след месеци или години - аз ще бъда жената, която ще отглежда това дете. Дотогава "мамо" е единственото обръщение, което ми се струва най-подходящо да се обръща към мен.

Миналата седмица откарах Али в офиса, за обичайните визити, където една социална работничка и биологичната й майка ни очакваха. Чух как работничката се обръща към Али с думите:

- Виж! Мама е тук!

Али се обърна към мен, посочи ме с малкото си пръстче и обяви:

- ТОВА е моята майка!

Усмихнах се.

Отглеждането на детето е това, което ни прави родители. Единствено раждането не те прави такъв."