Защо се влюбваме: парадоксалната психология на романтиката и защо фрустрацията е необходима за удовлетворението

Случавало ли ви се е да познаете някой, който сякаш винаги сте познавали? Да, нали? Вероятно повечето от нас са се влюбвали в този някой и то с такава сигурност, че сякаш цял живот точно него са чакали. Какво ако ви кажем, че вие всъщност точно него сте чакали, защото сте чувствали липсата му ...

Психоаналитикът Адам Филипс се занимава с този парадокс на влюбването и фрустрацията с необичайно голяма яснота и елегантност в своето произведение: Missing Out: In Praise of the Unlived Life.

"Всички любовни истории са истории на фрустрация... Да се влюбите значи да ви бъде напомнена фрустрация, която не знаете, че сте имали (за нечии формиращи се отчаяния и нечии опити за самостоятелно им лечение); искали сте някой, почувствали сте се лишени от нещо, а след това той изглежда да е там. И това, което се подновява в това преживяване, е интензивността на безсилието и интензивността на удовлетворението.

Това е все едно, странно, но сте чакали някой, без да знаете кой е той, докато не се появи. Независимо дали сте били наясно, че има нещо, което липсва в живота ви или не, ще бъдете, когато срещнете човека, когото желаете.

Това, което психоанализата ще добави към тази любовна история е, че лицето, в което се влюбвате наистина е мъжът или жената на мечтите ви; който сте измислили, преди да срещнете; не от нищото – нищо не идва от нищото - а от предишен опит, едновременно реален и пожелан.

Можете да го разпознаете с такава сигурност, защото вече в известен смисъл вие го познавате; и тъй като съвсем буквално сте били в очакване, вие се чувствате така, сякаш винаги сте го познавали, и все пак, в същото време той е доста чужд за вас. Той е познато чуждо тяло..."

Източник на цитата от английски: brainpickings.org