Цялата история на Великденския остров - от заселването до статуите и урока, който местните ни завещаха

Великденският остров е малка точка от Земята, разположена в южната част на Тихия океан. Формиран от масивни серии вулканични изригвания, островът е обитаван единствено от морски птици в продължение на милиони години. Стръмните му склонове обаче, влезли в ролята на фар за изморените полинезийски моряци. Колко продължително е било пътуването и какви са били причините да напуснат родните си земи, са въпроси, на които може би никога няма да успеем да си отговорим, но можем да си представим радостта, която са изпитали, когато са видели земя, след пътуване, което вероятно е продължило месеци.

Ударните вълни и лавата създали хиляди морски пещери и коварно крайбрежие. Има само някoлко малки района, които са безопасни за закотвяне. Разположен в южната част на Тихия океан - между Чили и Таити, Великденският остров е един от най-изолираните обитавани острови в света. Триъгълната му форма, обхващаща 64 квадратни мили, се формира след изригване на горещ материал от земята, появил се на повърхността като лава, след като успява да пропука и изгори земната кора.

Днес почти във всяка част на острова има вулканични конуси. Най-големият - Rano Kau  може да се забележи от Космоса. Най-високият е Terevaka и е с височина 3558 метра над земната повърхност. На Великденския остров има над 70 вулканични центрове, но никой не е бил активен, откакто островът е бил населен, което се случва преди 1300 години.

Плажът Ovahe, намиращ се на северната част на острова, е близо до Анакена - мястото, на което легендите твърдят, че крал Хоту Матуа е акустирал своето кану, поставяйки началото на заселването на Великденския остров. Пътешествениците започнали да конструират села и да изграждат къщи, които имали необикновена елипсовидна форма. Имало е буквално стотици останки от основите на къщите до 1800 година, но повечето от тях били унищожени от мисионерите.

Истината е, че мисионерите увредили острова повече от всеки друг, който някога е стъпвал на него. Именно те отвели по-голяма част от островитяните. Онези от тях, които успели да се скрият в някоя от многобройните пещери на острова, били "спасени" от мисионерите, които продължили да разрушават всички дървени скулптури, религиозни артефакти и най-важното Ронго-ронго, на която се съдържало голяма част от писмеността на местните. Някои от текстовете още са запазени, но никой не може да ги разчете.

Първите островитяни открили буен остров, изпълнен с гигантски палми, които те използвали, за да създават лодки и да градят жилища. Растенията, които донесли със себе си, успели да израснат в богатата вулканична почва и до 1500 година населението нараснало до 9000 души.

Оформили се отделни кланове , както и различни населени места. Имало обаче нещо, което свързвало всички островитяни - изграждането на статуя и култът, който се формирал около нея.

Конструкция на моаите

Не е ясно каква е причината жителите на Великденския остров да решат да изградят статуи с такъв огромен мащаб. Манията им по тях в крайна сметка довежда до падението им, тъй като те започват да унищожават голяма част от горите, които да използват в процеса на пренасяне на гигантските моаи.

Въпросът - "защо са построили статуите" остава мистерия, но сме намерили отговорите на въпросите - "къде" и до голяма степен на въпроса "как е станало". Всяко моаи било "родено" от масивната калдера на Rano Raraku. Меката вулканична скала била перфектен материал за изграждане на статуи. Използвайки твърди вулканични скали, островитяните успели да "скицират" очертанията на моаите и след това системно да ги оформят, докато не се получели по начина, по който ги искали.

Хората, изградили моаите, били майстори, а целият процес вероятно е преминал с много труд и множество церемонии, извършвани през самото време на строежа. Майсторите-занаятчии били гении в превръщането на един камък в произведение на изкуството. Ако се появял дефект в някоя от скалите, статуята бивала изоставяна, а те се премествали в друга област.

Накрая, когато статуята била завършена, тя се отчупвала от голямата скала и била смъквана внимателно надолу с помощта на въжета и гигантски палмови стволове, които били поставени в специално пригодени дупки. Накрая статуята била изправяна, а довършителните работи включвали оформяне на очи, въпреки че някои археолози предполагат, че добавянето на очи се използвало само при специални поводи. Транспортирането се случвало чрез "ahu" - нещо като платформи, които служели за пренасяне на огромните и тежки статуи.

Като доказателство за съществуването на "ahu" и за това, че пренасянето на моаите било изключително трудна задача, са самите моаи, които могат да бъдат забелязани на различни места от острова. Очевидно, когато паднели от платформата, те се чупели и островитяните ги изоставяли на същото място.

Някои смятат, че статуите са възпоменателни изображения. Други, че моаите не са портрети на конкретни лица, въпреки че някои от тях имат надписи и други белези, които ги свързват с конкретни вождове. Защо островитяните са избрали точно този начин за оформяне на главите и телата на моаите е неясно и остава една от най-големите загадки на Великденския остров. Съществуват и други каменни скулптури, създадени от полинезийци, но нито една от тях не е подобна на моаи.

Издигането на моаите

Както споменахме, щом статуите били изцяло завършени, те трябвало да бъдат преместени. Понякога разстоянието било дори 25 километра. Но как били транспортирани тези огромни моаи и то на толкова голямо разстояние? Изглежда възможно островитяните да са бутали статуите по древните пътища, като са ги смазвали с маслата от палмови дървета. Други твърдят, че моаите били транспортирани върху основите, като имало хора, които ги поддържали прави и стабилни чрез въжета. Този вид пренасяне би обяснило съществуващата легенда за "вървящите" статуи, които отивали към преназначените за тях места. Каква ли гледка е било?!

Въпреки това, последните компютърни симулации на Джо Ан фон Тилбърг от Калифорнийския университет в Лос Анджелис показват, че би било значително по-лесно ако моаите са поставени в хоризонтално положение върху 2 големи трупи, след което да са избутвани до желаното място. Използвайки този метод, фон Тилбърг изчислява, че едно моаи е можело да бъде преместено за по-малко от 5 дни с помощта на 70 души.

Веднъж транспортирани, моаите били поставяни върху платформите "ahu", които споменахме по-рано. Но изграждането на "ahu" изисквало точно толкова познания и умения, колкото и създаването на самите моаи. Точно заради това, знанията и майсторството на островитяните заслужава нашето уважение.

Съвсем скоро "ahu" и моаите били поставени на всички краища на острова, а населението продължавало да расте. Съревнованието по създаване на най-големи и масивни моаи продължило в продължение на десетилетия, което довело до построяването на почти непрекъсната линия по цялото протежение на брега на Великденския остров. Културата достигнала своя зенит. И тогава се случило нещо ужасно...

Конфликт

Смразяващата история за експлоатацията на ресурсите и унищожаването на Великденския остров започнала да излиза наяве. Първите западни народи, открили острова, се питали как някой може да оцелее на такова пусто, обезлесено място. Всъщност, това наистина било мистерия, докато не били направени последните основни проби от острова, които показали, че той е бил силно залесен с гигантски, сега изчезнали палми, докато културата на Великденския остров била все още активна.

Островитяните били посрещнати от бурен тропически рай, когато го открили за първи път. Всичко изглеждало неизчерпаемо. Но дърветата били изсечени за дървен материал, който бил използван за жилища и огрев, както и за средства, с които да транспортират моаите.

Със засилването на обезлесяването, състезанието по строене на моаи се превърнало в мания. Островитяните започнали да създават все по-големи и труднопреносими моаи - едно от тях дори било високо 22 метра! И така, дърветата били изсичани малко по малко. Със загубата на горите, земята започнала на ерозира. Тънкият слой от повърхността на земята започнал лесно да се размива в морето. Насажденията не виреели добре и различните кланове влезли в битка за оскъдните символи, които били останали на острова. Символите, олицетворяващи силата и успеха на островитяните, а именно моаите, били съборени.Очите им били премахвани, а главите им били поставяни на места, на които лесно можели да се прекършат от врата и да паднат. Насилието ставало все по-често срещано и по-жестоко. Говори се, че победителите изяждали мъртвите си врагове, за да приемат тяхната сила, а намерените от учените кости на острова потвърждават теориите за канибализъм. С липсата на храна, канибализмът едва ли е бил единствено с церемониална цел, обаче. Съвсем скоро островитяните останали без дървета, с които да си построят лодки, затова единственото, което им останало, било да гледат към свободните птици със завист и да съжаляват за това, което направили с дома си. Културата и общността, които били изграждани с продължение на 3000 години, се сгромолясали безславно.

Целият остров бил една голяма бъркотия, селата и културните ценности били унищожени. Не останало никакво дърво, с което да бъдат направени лодки за бягство. Малкото оцелели от породените конфликти - около 750 души, започнали да събират парчетата от своята култура. Това, което оставили след себе си обаче, били моаите.

Нов култ

Сега, обитателите на Великденския остров били по-изолирани от света, отколкото някога са били. Всички мечти за напускане на острова умирали заради липсата на дърво. Единствените лодки, които можели да построят, били канута от тръстика, които не били издръжливи. Дори риболовът бил затруднен в този период. Островът се превърнал в пустош, а ерозиралата почва не можела да произведе достатъчно храна дори и за малкото останало население. И тогава, в тези тежки условия възникнал култът към Бърдмен.

Възможно е възникването на култа към Бърдмен да се е случило още по време на строежа на моаите, но определено той се засилва в тежкия период от живота на островитяните. Интересното е, че този култ съществува дори до 1866-67 година. Високо на ръба на кратера, известен като Рано Кау се намира селището Оронго. Изградено като място за поклонение пред бога на плодородието Макемаке, то се превръща в място на изтощителна конкуренция.

Всяка година управителят на острова се определял по един и същ начин. Този, който успеел да премине вертикалните склонове на скалата, да изплува до едно от трите малки островчета, край които почти винаги имало акули и да върне яйцето на гнездящата там саждена рибарка, се считал за вожд и бил считан за Бърдмен. Бърдмен се ползвал с привилегии и всички го почитали.

Едни от най-интересните забележителности на Оронго са стотиците скални рисунки, изобразяващи Бърдмен и Макемаке. Те са оцелели с времето, защото били изобразени върху твърд базалт. Предполага се, че изображенията показвали победителят Бърдмен през всичките години. Над 480 рисунки на Бърдмен са открити по целия остров, най-вече около Оронго.

Като че ли рисунките и култът към Бърдмен вдъхнали надежда за живот на островитяните. Изглежда културата отново била във възход. Така или иначе, никога не ще разберем дали островитяните биха просперирали или не, защото през 1862 година, на острова дошли търговци на роби, които бързо отвели по-здравите хора от населението. В продължение на една година наранените, починалите и болните съставлявали голяма част от населението на Великденския остров. Те били лишени от ръководство. Мисионерите пристигнали на острова точно тогава, когато населението му било най-уязвимо. Тъй като обществото на местните било в руини, не отнело много време на новодошлите да покръстят в християнство населението. След това променили начина им на обличане или по-скоро липсата им на такова. Забранили татуирането и използването на боя. Унищожени били всички сгради и свещени предмети, включително и Ронго Ронго - писмеността на островитяните, която давала сведения за техния бит и начин на живот. Местните били принудени да обитават малка част от острова, докато останалата се използвала за ферма.

В крайна сметка, тяхната кръв умряла с времето. Анексията с Чили донесла нови времена на острова и днес са останали много малко хора, които имат истинска връзка с оригиналното население на Великденския остров.

Урок, от който да се поучим

На един такъв остров като Великденския, е било много лесно да се забележат последиците от обезлесяването. Но жителите са продължили разрушителните си действия. Вероятно са се молили на боговете да им възвърнат природата, за да продължат да я разрушават, но боговете не са отвърнали на техните молби. Човекът, отсякъл последното дърво на Великденския остров, е можел да види, че това е последното дърво. Въпреки това, го е отсякъл. Тук идва най-страшната част. Докато нашите гори падат под секирите, има много хора, които се опитват да ги спасят. В днешно време за нас е очевидно, че имаме сериозен проблем с обезлесяването. И въпреки това, изглежда не се интересуваме от този проблем. Изглежда сме готови да отсечем и последните си дървета, за да изградим моаите на нашето време - технологиите и развитието. Ще имаме ли смелостта да променим начина си на живот, нагаждайки го към околната среда или ще останем същите - точно като онзи човек преди толкова години, който е отсякъл последното дърво?