Фото интервю - бежанци от Венецуела, заобиколени от всичките си притежания

Ариани Торес набързо напъхва в малкото куфарче няколко комплекта дрехи, малко играчки, лекарства, памперси, бебешка бутилка, снимки на близките си и Библията си. С двете си малки деца - Лукас и Алеска, майката пропътува 976 километра от Маракайбо до Богота. В някои части от пътя имат късмет и непознати ги качват на стоп. В други моменти се возят с автобус, разделяйки се с малки части от бюджета, който Ариани е подготвила за храна. Въпреки всички трудности и пречки по пътя, венецуелката е решена да даде на децата си надежда и по-добър живот. Тя продава бонбони на площада "Боливар" в Богота с вярата, че ще успее да осигури повече стабилност в живота си тук, отколкото във Венецуела, и ще успява да храни децата си по три пъти дневно, а това за нея е благословия. 

От 2014 г. икономическата и политическата ситуация във Венецуела е изключително мрачна, а жителите й напускат страната стремглаво. Върховният комисар на ООН за бежанците (ВКБООН) оценява ръст от 8000% в броя на венецуелските граждани, борещи се за статус на бежанци в последните 5 години, което води до 4 милиона жители, напуснали страната.

Ползвайки контекста, фотографът Грег Сегал улавя с обектива си някои от семействата, минали през кошмарната миграция.

Проектът Undaily Bread (дните без хляб) е продължение на успешната поредица на Сегал Daily Bread (дните с хляб), в която фотографът заснема деца от целия свят, заобиколени от храните в дневния им режим. Този път, подкрепен от ВКБООН, Сегал разказва историята на жени и деца, принудени да напуснат домовете си, някои от тях минаващи над 1000 км по пътя към спасението си. Всички те в момента живеят като бежанци в Богота, Колумбия, и опитват да създадат по-добър живот от живота, от който бягат.

Продуктите за дневните им хранения са пръснати около тях, придружени от няколко ценни вещи, които са успели да измъкнат от родината си. Виждайки предметите около тях, остро си напомняме условията, от които бягат, икономическите трудности, през които преминават, и целия труд, който полагат, за да създадат бъдеще за себе си и семействата си. Много от семействата на снимките едва свързват двата края заради оскъдните възможности за работа. Ползвайки и разпространявайки фотографиите на Сегал, ВКБООН популяризира кампания за набиране на средства за осигуряване на основни медицински грижи за венецуелските бежанци.

Представяме ви интервю с Грег Сегал, в което споделяме как се създава партньорството между идеята му и ООН, и какво научават хората от историите, споделени от семействата на снимките.

Йозиахени напуска Веценуела с двете си дъщери (едната не е снимана), бременна с трето дете. Подготвена е с няколко арепа (типична венецуелска тортиля от царевично брашно) за из път и малко пари - колкото да купи бебешко мляко за малките. Тя взима със себе си няколко комплекта дрехи, Библията си и едно плюшено мече, подарък от баба й, на сбогуване. Съпругът на Йозиахени ги очаква в Богота, където работи като охранител. Въпреки факта, че работи, приходите му са незначителни. Наемодателката им започва да нервничи заради всичките бежанци, които се настаняват в дома й, така че Йозиахени и съпругът й трябва да се преместят скоро отново. Въпреки че животът в Богота е труден, венецуелката успява поне да получи лекарства и продукти, задоволяващи основните им битови нужди - и храна. За поне едно хранене дневно… "Това, което ни държи изправени в тази ситуация, е любовта ни", споделя тя.

Как се появява концепцията за проекта "Undaily Bread"?

- С мен се свърза Хосе Рациопи, копирайтър в "Publicis" в Богота. Хосе видял проектът "Daily Bread" и се свърза с мен с идеята да направим сходен тип изображения, но този път концентрирани изцяло върху венецуелските имигранти, намиращи убежище в Колумбия.

Как се зароди партньорството с Върховния комисар за бежанците на ООН, и всъщност как ти помогнаха те за успеха на проекта?

- Хосе създаде партньорството с ООН и заедно избистрихме всички детайли около идеята, както и обсъдихме как можем да използваме изображенията, за да помогнем на кампанията. Като възнаграждение дарителите получават принтирани фотографии, а със събраните пари помагаме за осигуряването на основни медицински грижи на майки и деца, избягали в Богота.

Наталия Родригез, на 9 години, снимана на 27 септември 2019 г. в Богота, Колумбия. Наталия минава пеша целия път от Баркисимето, Венецуела, до Богота с майка си. Взимат със себе си само няколко основни неща (дрехи, одеяла, книга с истории от Библията). По време на седемдневното си пътешествие Наталия се храни само с хляб, бисквити, арепа, пакетирани пържени картофи, вода, сок, две близалки и банани - единствения плод, който могат да си позволят. Наталия последно е яла ябълка преди 3 години, защото 1 ябълка струва над 5000 боливара, или около 900 български лева. Въпреки че Наталия е много издръжливо дете, без продукти от основна необходимост и здравни грижи, бъдещето й е под въпрос.

Работата ти в този проект със сигурност преобръща представите ти за мъченията, през които тези семейства минават - какво успя да научиш от проекта?

Процесът на работа допълни картината, която си представях за тежкото положение, в което бежанците се намират. Подозирах, че разполагат с много малко храна за пътешествието им от Венецуела към място, което не гарантира по-добро спасение. Чувал съм много за срива на венецуелската икономика, и с голямата инфлация на практика парите в страната са напълно обезценени. Едно от децата, които заснех, Наталия, не е яло ябълка от три години заради космически цени дори на такива елементарни храни. Имахме ябълки в студиото, докато снимахме, и беше голямо удоволствие да наблюдаваме Наталия, наслаждаваща се толкова много на една обикновена ябълка.

Михел, 19-годишна самотна майка, минава целия път от Венецуела с двете си малки деца неведнъж, а два пъти. Първият път, когато идва, бива отпратена обратно. Устремена да осигури по-добър живот за децата си, Михел прави втори опит. По пътя получава епилептична атака и губи съзнание - и този път пътешествието до Богота им отнема 16 дни. Въпреки това, животът й в колумбийската столица е далеч от сигурен - Михел печели много скромна сума от продажба на вестници в TransMilenio, и спечеленото не е достатъчно дори да покрие цената на лекарствата й. На тази снимка синът й имитира автобусен шофьор, а неговата безгрижна енергия е в пълен контраст с притесненията на майка му, която в същия момент гледа плачещото си бебе. Малкото притежания и храна около Михел разказват историята колко труден е бил животът й до момента. След фотосесията ни, синът на Михел грабва два хляба, започва да тича из студиото, отказвайки да ги върне - не иска да чувства глад никога повече.

Как би сравнил изживяването в този проект с работата си над Daily Bread?

Този проект не само ми показа с какво се хранят семействата по пътя си към по-добрия живот, но видях и какви спомени си носят от дома. Важно е да подчертаем и колко малко от бежанците успяват да се спасят от условията във Венецуела. Ситуацията е все едно къщата ми гори и успявам в бързината да грабна няколко ценни за мен вещи и няколко неща от първа необходимост. Една от майките беше взела последната домашна работа от училище на сина си - много елементарен, но ценен детайл за детството му, и всъщност единственият, който успява да спаси.

Според теб защо е важно артистите да се включват в решаването на социалните проблеми?

Артистите могат да преразкажат много социални проблеми по начин, който хората не допускат, визуализирайки проблеми, невиждани или нечувани досега по такъв начин. Мисля, че артистите могат да ни помогнат да почувстваме емпатия чрез творбите си. Изображенията създават емоционални връзки с аудиторията. Живеем във визуална епоха, така че снимките предават много съдържание с абсолютна точност. Старата поговорка, че една картина може да пресъздаде хиляда думи никога не е била по-вярна.

Юдит и седемгодишния й син Уилямс бягат от Венецуела, минавайки почти 1000 километра, за да стигнат до Колумбия. Юдит напуска дома само с най-малкия си син, изоставяйки големите си синове, защото според нея това е единствения начин да даде на Уилямс шанс за живот. Когато се запознах с Уилямс, той ми показа скъсаната си раница, в която носи няколко неща от дома си - последното си домашно от училище, с което се гордее. На дългия път от Венецуела Уилямс и майка му ядат само хляб, няколко плода и пият само вода.

Има ли някое конкретно семейство, което "остана" с теб?

Всички семейства останаха с мен - от малкото момче, бягащо из студиото с двата хляба под мишница, опитвайки се да избяга от глада, до майката, която бяга от родината си сама само с най-малкия си син, изоставяйки останалите си деца като единствен начин да му даде шанс за живот. Тя беше устремена да избяга в борбата си към по-добър живот, преди да е прекалено късно и да изгуби оптимизма на сина си.

Какво се надяваш хората да запазят за себе си от фотосесията?

Когато гледаме снимки, ние често виждаме себе си в лицата на други хора. Това е едно от най-важните качества в хората - емпатията. Надявам се тези прости и директни послания от бежанците да отворят сърцата на хората и да ги накарат да се запитат - "Ами ако това бях аз?"