Лингвистични особености в романа "Възвишение" от Милен Русков

Има ли човек, който в днешно време да не е чувал за Милен Русков? През последните няколко години той се превърна в сензация. С първите си две книги "Джобна енциклопедия на мистериите" и "Захвърлени в природата" той успя да спечели сърцата на читатели и критици. Но със следващите си две творби "Възвишение" и "Чамкория" Русков категорично си осигури място в българската литературна класика.

В романа "Възвишение", който излезе през 2011 г., писателят поставя на фокус Възраждането. Цялата парадигма от противоречия на XIX в. е изразена чрез езиковата стилистика, която изгражда самата фабулата. Именно от този факт изхожда и твърдението на Светлозар Игов, че "Възвишение" е "най-големият езиков експеримент в българската литература".

Пасивната от съвременно гледище лексика избуява от текста. Авторът използва вариативност от историзми и архаизми на всички езикови равнища. Но това не е достатъчно, за да отрази възрожденската езикова обстановка. Целият този колорит от остарели думи и форми избухва през призмата на котленския диалект. Самият автор на паратекстово ниво представя тази си интенция:

"Правописът в тази книга не се придържа към съвременните книжовни норми, а често следва особеностите на българската възрожденска литература. Самата тя е доста разнородна и непоследователна и представлява нещо като първичен организиран хаос: един и същ човек пише едно и също нещо по два различни начина в рамките на една книга, а понякога и на един абзац".

Именно тази лингвистична ситуация Русков успява да пресъздаде в своя роман. Териториално обособената лексика представлява особен пласт в стилистиката на текста. Тя повишава нивата на експресивност в речта на персонажите, но и по този начин допълва характеристиката героя Бай Гичо, чрез чийто разказ се задвижва сюжетното действие. В неговата реч се срещат характерни за котелския говор лексеми и остатъци от падежни форми:

• тюфтек – пушка
• коруби жаби – костенурка
Неведнъж в разказа на Бай Гичо се среща и неотменната за източното наречие редукция, която в наши дни често се бърка с мек говор.
• Та ся зафанахме тогаз с Асенчо и снегоринът да риними снега отпреде си – ний риними, Дядо Юван иди, ний риними, Дядо Юван иди.

Имайки предвид епохата, която се разгръща в романа, напълно естествено е историческата лексика да е в основата на повествованието. Това донякъде може и да затрудни читателите, които не са изчели Каравелов и Вазов, тъй като ще се срещат с множество думи като ямурлук, чауш, абите, миндер, тепавица и пр., които са вплетени в цялостното творчество на бележитите възрожденци.

Фундамент на текста обаче се явяват архаизмите в цялостната си вариативност. Те са основно средство, чрез което се разкрива богатството от разновидности и противоречия в българския език през XIXв. Чрез архаичната употреба на дадени думи и срички често проличават белезите на различните възрожденски книжовни школи, остатъците от черковнославянския език, както и руското влияние през този период. Най-често се срещат фонетичните архаизми:

• Къде останахме да нощоваме нея вечер.
• Га че ли не чиляк, ами акордеон гледам насреща си.
• Помогни ми да тя возвыся.
• …га че ли ся Ангел смерти сутрешно прокашля.
• А мен ми ся, брате, сърдце яко разтуптя…
• Да ся дигнем като един балканский лев…

Многократно се среща употребата на някои словообразувателни морфеми, заимствани от черковнославянски и руски език:

• народное мечтайно баснословие
• Априлий
• священному болгорскому народу
• зафанался
• пламенний

Тази дъга от противопоставящи се, но едновременно с това допълващи се лингвистични характеристики, отразява напълно идентично Българското Възраждане. Това е време на самоидентификация и инициация. Това е време, в което народът търси себе си и начини, чрез които да се утвърди и докаже като такъв. Различните течение в езика само показват колко объркващ, труден и несигурен е пътят към това легитимиране. А Русков съумява да пресъздаде цялата тази проблематика по един своеобразен и блестящ начин.

Автор: Милена Минчева

Снимки: bnr.bg