Ерна Ангелова: Животът е много вдъхновяващ, стига да го забавиш и да го погледнеш

Тя е преподавател, който украсява свободното си време предимно с рисуване. Забелязахме я по време на съвместната й изложба с Иво Загорчинов в Le Petit Salon, София. И понеже ни се стори интересна, решихме да запознаем колкото се може повече хора с нея. Казва се Ерна Ангелова и е от Пловдив. Останалото научете от самата нея..

Разкажи ни повече за себе си – от колко време се занимаваш с рисуване, както и други интересни неща, свързани с живота и ежедневието ти.

От Пловдив съм. Рисувам от дете, макар че имаше един много, много дълъг период, през който бях спряла. Вкъщи не се гледаше на рисуването като на сериозно занимание и трябваше да си избера друга професия. Филолог съм, а през времето, през което не преподавам, рисувам почти непрекъснато. Другото е, че около мен вкъщи са само момчета – син, котарак, куче и мъж, това ме прави много специална.

Какво обичаш да рисуваш? Как определяш стила си?

Обичам да рисувам цветовете – няма значение какво - котка или чайник. Заради цветовете рисувам и котките, и чайниците. Не го определям.

Какво те вдъхновява?

Лесно се вдъхновявам, животът е много вдъхновяващ, стига да го забавиш и да го погледнеш. Животът не е в графиците и задълженията, той е извън тях, той е и клишето, и опакото на клишето.

Колко време ти отнема сътворяването на една картина?

Малко. Аз съм нетърпелив художник, затова обичам акварела, той ми дава тази бързина.

В коя част от денонощието ти е най-приятно да рисуваш? Имаш ли някакъв ритуал, който изпълняваш или можеш да рисуваш навсякъде и във всякакви условия?

В светлата. Имам нужда от светлина, за да рисувам, другото не ми е важно.

Трудно ли е за един творец да живее в тази толкова нетворческа България? Кое е това, което спасява творците от битовизмите?

България не е нетворческа, толкова много хора правят прекрасни неща – и картини, и книги, и танци, и театър…

Колко изложби си направила до момента? Трудно ли е да се направи изложба?

В момента тече съвместната ни изложбата с Иво Загорчинов в Le Petit Salon, в София, преди това участвах в традиционната изложба 20/20 на галерия Грита, преди това имах самостоятелна изложба в Стария град, Пловдив, преди това – в един пловдивски клуб – Баския, където направихме обща изложба заедно с Елена Калпакчиева и Ваня Стефанова. Навсякъде галеристите бяха страхотни хора и много лесно и приятно се работеше с тях. Освен това миналото лято бях автор на Международния куклен фестивал, което значи, че нарисувах двайсет акварела, които участниците отнесоха в различни страни – беше огромно удоволствие и чест...

Възможно ли е един художник да живее добре в материален план, без да разчита на други доходи?

Хм, а възможно ли е една медицинска сестра да живее добре в материален план, без да разчита на други доходи?

Какво е мнението ти за нещата, които се случват в България, как изобщо гледат творците на тази революция, която запали страната ни? Очакваш ли да дойдат и хубави моменти за страната ни?

Ще прескоча първия въпрос, първо, защото не мога да говоря от името на творците и второ, защото едва ли има едно мнение. На втория обаче мога да отговоря – да, надявам се на по-добри времена и тази надежда е свързана с отделния човек – да стане по-образован и в същото време по-интуитивен, да е обичащ, вярващ, пътуващ, с широко отворени очи… Опитвам се да си представя България с повече такива хора.

Лесно ли се разделяш с картините си /когато подаряваш, продаваш/?

Да, изключително лесно. На практика, след като спра да работя по една картина, аз вече съм се разделила с нея.

Кой е любимият ти художник? От кого си научила най-много?

Аз постоянно се влюбвам в художници. Списъкът е огромен. Но имам една трайна любов – Гоген. Най-важното научих от моя учител Иван Поповски, защото това бяха първите уроци – и за рисуването, и за живописта, и за естетиката, дори за литературата. А най-много уча от сина си.

Да предположим, че някой поиска от теб да заличиш своя картина – заради какво или заради кого си готова да го направиш?

Заради себе си. Е, това се е случвало вече...