Децата престъпници имат шанс за промяна – трябва само да започнем да ги обичаме

Малолетните престъпници или децата с противообществени прояви се нуждаят от подкрепата и любовта на възрастните, за да продължат живота си. Те имат нужда някой да повярва в тях и да им даде възможност да изразят себе си. Имат право да бъдат чути и да правят избори.

Стигмата е по-тежка присъда от всяка друга. Тя няма срок. Но може да бъде заличена, ако положим усилия. Учителят е сред първите хора, които могат да помогнат на дете с проблемно минало. Ако успее да се сближи с него, ако му позволи да каже своята истина и да сподели своите терзания, шансът то да се адаптира успешно е огромен.

Споделяме с вас писмо, в което ученик, престъпвал закона, разказва за своите терзания и очаквания. Оказва се, че той не иска много. Само един човек, който да го изслуша и да му подаде ръка. Изследване разкрива, че подходът на двустранна комуникация и конкретните въпроси, зададени в писмото по-долу, дават резултат и са довели до 40% спад в броя на децата, които отново извършват престъпление, след като вече са на свобода.

1. Посочи един възрастен от твоето училище, който би искал да опознаеш по-добре?

Учителката ми по математика от 6-ти клас – г-жа П.

2. Какво би искал да научи тя за теб като човек и за това, което ти смяташ за важно?

Искам да знае, че съм добро дете, обичам да научавам нови неща, да се забавлявам и да говоря много.

3. Кои са целите, които би искал да постигнеш в училище и би споделил с нея?

Едната е да завърша средното си образование, а другата – да не се замесвам в неприятности повече.

4. Как би й описал трудностите, с които се сблъскваш в училище, за да може да ти помогне да ги преодолееш?

Един от проблемите ми е да си предавам редовно домашните работи. Също така не обичам да си нося униформата и често заспивам в час.“

В окръг Аламеда, разположен в източната част на залива на Сан Франциско, се намира трудововъзпитателно училище, в което децата, извършили престъпление, биват затваряни за една или две седмици, понякога и повече. Сградата е красива, а гледката към залива – незабравима. Мястото е сигурно и безопасно. Има дори стоматологичен кабинет. Щастието и комфортът обаче са привидни.

Пребиваващите там живеят зад решетки. Една от формите на наказание при лошо поведение е „среща с родителите без право на контакт“, което означава, че те не могат да прегърнат майка си и баща си. Когато престоят им там приключи, някои са на пробация, а други са задължени да носят GPS гривна на глезена, която да следи всяка тяхна крачка встрани от позволения маршрут – до училище и обратно.

Стигмата върху малолетните престъпници

Толкова е лесно да отпишем тези деца, които поради една или друга причина са направили погрешен избор в живота си, че не си задаваме някои наистина важни въпроси:

• Жестоки ли са?
• Няма ли шанс и за тях?
• Когато се върнат в училище, учителите ще ги посрещнат ли добронамерено и ще им помогнат ли да се справят и да продължат напред?

Или ще им е по-удобно да заключат, че за такива деца образованието и бъдещето нямат значение?

За тези юноши рискът да се върнат към старата си среда, а оттам в трудововъзпитателното училище е огромен. Въртят се в омагьосан кръг, а залогът е голям. Също толкова голям, колкото голяма е и нашата отговорност като възрастни.

През есента на 2014 г. Грегъри Уолтън, психолог от Станфордския университет, сформира екип, чиято задача е да получи обратна връзка от деца с противообществени прояви за начина, по който се чувстват и проблемите, с които се сблъскват. Идеята му е с тяхна помощ да се изготвят препоръки за по-лесна адаптация на такива деца в училище*, след изтърпяване на наказанието. Надеждата на експертите е тази процедура да им даде възможност да споделят своята гледна точка пред учител по техен избор, някой, който чувстват по-близък.

Стигмата ни прави глухи за болката, трудностите и очакванията на малолетните престъпници. Тя не ни позволява да ги видим такива, каквито са. Светът на едно такова дете е много по-различен. Ние не знаем как се чувства и какво мисли за живота си. За щастие, природата ни е дарила с инструмент, който никое друго живо същество няма на разположение – езика. Разговорите с друг човек ни помагат да изградим пълноценни взаимоотношения и да се разбираме по-добре. Да приемем чуждата гледна точка невинаги е възможно, нито пък необходимо. Но е изключително важно да знаем, че такава има и да я уважим.

Учениците и учителите трябва да общуват помежду си, за да изпълняват задачите си. Ако преподавателят познава добре ученика, неговите цели и предизвикателства, той ще бъде по-добър партньор. Как обаче можем да помогнем на деца с противообществени прояви да се разкрият пред някого?

Как да предразположим ученик с криминално минало след завръщането му в училище?

Откровени разговори

Няколко дни подред екипът на Уолтън отделя по един час на ден, за да разговаря с децата престъпници, наказанието им е изтекло и отново трябва да се впишат в училищната среда.

След това те дават списъка с въпроси и отговори, представен по-горе, на учител, който всяко от тях е избрало. Резултатите показват, че този подход води до спад между 65% и 29% на учениците, които ще извършат ново престъпление до края на следващия учебен срок.

По време на едночасовите разговори учениците разсъждават върху своите ценности, целите, свързани с образованието им (някои например споделят, че искат да накарат родителите си да се гордеят с тях) и как взаимоотношенията им с възрастните в училище биха могли да им помогнат да ги постигнат. Те слушат историите на други техни връстници, минали по същия път, които са успели да се измъкнат от порочния кръг благодарение на изградените връзки с хора от училището. Всеки разказва своята лична история, за да вдъхне кураж на други, които се сблъскват със същите проблеми и тепърва трябва да се адаптират. В края на сесията учениците трябва да посочат един възрастен, с който биха искали да общуват повече – да му споделят своите тревоги и планове.

Децата престъпници също се нуждаят от любов и уважение

В друго свое проучване Уолтън и колегите му поставят на близо 350 учители задачата да си представят как един от техните ученици се завръща в клас, след като е изтекло наказанието му за извършено престъпление. Най-често въпросите, които изникват в тяхното съзнание, са:

• Защо е бил в трудововъзпитателно училище?
• Тежко престъпление ли е извършил?
• Ще се държи ли агресивно?
• Ще бъде ли избухлив?

Виждайки ученика като източник на проблеми и като заплаха, със сигурност не би довело до изграждане на пълноценни взаимоотношения с него.

На втория етап от експеримента психолозите предоставят на половината от преподавателите още един лист, на който ученикът е описал себе си (упражнил е правото си да бъде чут) и е посочил с кой от тях би желал да обсъжда своите проблеми (упражнил е правото си на избор). Написаното кара учителите да почувстват съответния ученик по-близък, да поискат да му помогнат и да изградят по-положителен образ за него. Любовта и уважението изместват страха и предразсъдъците.

Един от преподавателите, участвали в изследването, споделя: „Ако трябва да бъда напълно откровена, първата ми мисъл беше „О, Господи, защо на мен?“. Мислех си за всички усложнения и проблеми, които ще ни създаде. Когато обаче прочетох, че е избрал точно мен за свой ментор, сякаш отново си спомних, че е просто дете, което е допуснало грешки и иска да се промени. Той заслужава още един шанс. Ако мога да му го дам, ще го направя.“

Второто писмо, което съдържа историята на детето и направения от него избор на доверено лице, е разковничето към успеха. Резултатите от първоначалното рандомизирано изследване без такова писмо разкриват, че 64%-69% от учениците извършват ново престъпление до края на следващия учебен срок. Делът им спада до 29%, когато има писмо. И макар че процентът остава висок, все пак е крачка в правилната посока. А направеното усилие - само един час време.

Да чуваме гласовете на нашите деца

Всички деца имат нужда от връзка с човек, който би ги изслушал. Хати Тейт, директор на американско училище, решава да разчупи подхода при приемане на нови ученици. Провеждат се индивидуални разговори, по време на които те могат да споделят как си представят бъдещето и какви са техните цели. Когато общността дава възможност на малчуганите да изразят мнението си, те имат по-голям шанс да успеят. Тук е ключовата роля на учителя.

Директорът си спомня една случка с дете, което е водач на банда. То влиза в нейния кабинет, затваря вратата и казва: „Г-жо Тейт, не мога да чета, а скоро завършвам. Заплашвал съм много съученици, за да ми помогнат да стигна дотук. Сега обаче ми се иска да уча заради самия себе си.“ Тейт го включва в онлайн обучение, за да запълни пропуските в знанията си и да завърши като всички останали.

Толкова по-лесно и безопасно е да бъдем слепи за другия. Стигмата притъпява сетивата ни. За да се справим не само в училище, но и в шареното общество, в което живеем, имаме нужда от свобода. Свободата да изразяваме себе си и да бъдем чути. Това важи с особена сила за хората с малко права, които обикновено са най-силно застрашени да бъдат изключени от него. Само тогава ще разкрием себе си пред другите в пълния си блясък, такива каквито сме.

* Walton GM, Okonofua JA, Remington Cunningham K, et al. Lifting the Bar: A Relationship-Orienting Intervention Reduces Recidivism Among Children Reentering School From Juvenile Detention. Psychological Science. 2021.