В капана на мигрената: „Ако не разкажа историята си, тя ще ме разяде отвътре“

Голяма част от човечеството често страда от мигрена, но хората, които не са се сблъсквали с тежкото състояние, е нормално да се запитат какво би било ежедневието им, ако ужасяващата болка не ги напуска в продължение на месеци и какво биха направили, за да продължат да вършат нещата, които обичат? На тези и на други въпроси Оливър Мол отговаря в книгата си Train Lord, където разкрива какво е да си писател, който, борейки се с болката, се опитва да запази любовта си към разказването на истории.

В капана на мигрената

Когато през 2015 г. излиза книгата Lion Attack! на Оливър Мол, той е приветстван като едно от ярките имена в австралийската литература. За съжаление, не след дълго младият писател попада в капана на мигрената, която продължава цели 10 месеца и променя изцяло живота му.

Болката е толкова чудовищна, че Мол дори не е способен да чете или пише. Екраните са агония за него – дори изпращането на текстово съобщение на приятел е мъчение. Новите му мемоари, Train Lord, разказват историята за тези 10 разтърсващи живота месеци и тяхното отражение върху него.

„Имах чувството, че ако не разкажа тази история, тя ще ме разяде отвътре.“, обяснява Мол по време на нощно обаждане по безплатното приложение за съобщения и видеоразговори Skype. „Сякаш нещо вътре в мен щеше да умре.“

Оливър Мол страда от хронични мигрени в продължение на 30 години, което разбива мита, че тялото забравя болката. „Спомените са половината от мъчението, от очаквания ужас. Да останеш заседнал в това адско пространство за неопределено време е бавна смърт на душата. Случиха се две неща: станах писател, който вече не пише, и човек, който вече не може да общува с модерния свят. В литературата и в живота започнах да изчезвам.“, пише Мол за изпитанието, през което преминава.

>>> Как да облекчим мигрената?

История за колебливо възкръсване

Train Lord не е разказ за възстановяване или за победа над болката, а история за колебливо възкръсване. Когато Мол излиза от капана на мигрената – отчужден от призванието и тялото си – той започва работа като пазач на влакови композиции. „Никога не съм срещал по-разнообразна група от хора в живота си.“, споделя младия мъж. „Различни националности, различни професии. Имаше лекари, пилоти, таксиметрови шофьори, готвачи. Имаше хора на 18 години, които току-що бяха завършили гимназия и искаха да спечелят някой долар. Имаше и хора на 84 години.“

Железницата помага на Мол да се върне, макар и бавно, към разказването на истории. Първо той започва с шеги и вицове, а след това пише върху гърба на разписанията – само едно или две изречения. Изреченията обаче се превръщат в монолози, които Мол изпълнява в таванската си стая, последвани от моноспектакъл в Аделаида. Сега налице е Train Lord – мемоари в есета.

Когато Мол говори за своята книга – неговия трудно написан труд – аналогията, която използва, не е локомотивна, а планетарна. „Представих си, че мигрената е като слънце и че всяка една от моите глави ще бъде отделна планета, отдалечена на различно разстояние. Всяка от тях ще отразява някаква истина.“

С книгата си Мол се присъединява към нарастващия клуб от австралийски писатели – включително Лех Блейн, Майкъл Уинклер и Майкъл Мохамед Ахмад – които разтърсват добре запоената културна клетка на мъжеството. „Ще излъжа, ако кажа, че намерението ми беше да пиша за мъжествеността. Опитвах се единствено да разбера себе си.“, признава Мол.

Една любовна история

„Това е любовна история“, пише Мол в Train Lord. „Влюбих се в писането и след това спрях. Опитвам се да разбера дали мога да се влюбя отново.“

В книгата си той разказва още за мъжете, посещавали моноспектакъла му – прошарени старци на 50 и 60 години – които го чакали, за да споделят с него болезнените си истории. Той описва също собствения си баща и начинът, по който мигрената е подобрила комуникацията им.

Докато пише книгата си, Мол е преследван от един образ: „Чувствах, че съществува малък Оливър, който не бях точно аз. Знаех, че ако не успея да напиша тази книга, той ще бъде в капан завинаги“.

Мемоарите са колкото за изкуството, занаята и алхимията на разказването на истории, толкова и за лечението. Или може би те са едно и също нещо. „Наистина вярвам, че историите, които разказвам, са историите, които ще останат.“