Възкресението на българския народ

Възкръсването, пробуждането, въздигането на народа са изключително фреквентни метафори, обозначаващи събитията свързани с епохата на Възраждането и Освобождението на България от османско иго. Но като всяка метафора, така и тази е най-силна и най-продуктивна в литературата. Затова е и редно да бъде разглеждана предимно в тази сфера от културната история, защото там народът наистина бива възкресен в плана, в който го мислим от съвремието си. Само в литературата присъства тази идеализирана и митологизирана версия на пробудения, обединен колектив, борещ се за свободата си. Мемоари и записки, представляващи реалистично и близко вглеждане в народа, снемат от ореола, който художествената литература изгражда и поддържа до днес. А историята от своя страна, като наука, която описва и анализира събитийността и фактите около тази събитийност, е крайно недостатъчна, за да разкрие въжделенията и дерзанията на участниците в нея. Както Вапцаров написва в едно също толкова бурно време, каквото е и възраждането - "Какво ще ни дадеш, историйо,/ от пожълтелите си страници?... Ще хванеш контурите само,/ а вътре, знам, ще бъде празно/ и няма никой да разказва/ за простата човешка драма…".

Днешният ни поглед назад към историята е напълно неспособен да отговори на въпроса "Възкръснал ли е наистина българският народ?". Фактът, че се появяват толкова полемики около собственото ни освобождение, които са свързани предимно с геополитически интереси, говори сам за себе си и за това колко е трудно една история да се погледне обективно, особено когато е нашата собствена. Затова на въпроса относно възкресението на българския народ може да се отговори положително, макар и с малка уговорка - да, възкресение на народа има, то е възможно, но най-непротиворечиво може да се разглежда в литературата.

Най-емблематичен и показен за това текст е Вазовата "Епопея на забравените", а по-конкретно може да се разгледа дори само поемата "Опълченците на Шипка". Писан непосредствено след Освобождението, своеобразният цикъл от поеми едновременно разказва за възкресението на народа, но и същевременно възкресява величието на близкото минало. Последната ода, чиято тематика се базира върху Шипченската епопея, представлява изключително силна поанта, която издига в култ българския народ, борил се за свободата си. Докато в другите оди е възпято величието на една силна личност, движеща народа напред и жертвала се за него, то в "Опълченците на Шипка" централна роля играе вече обединеният, борещ се народ. Макар и да личи близката загуба на битката, българите отказват да се предадат. Това е и най-героичният момент в българската културна памет, когато, въпреки безнадеждността, стоицизмът и смелостта у героите надделява над всичко ("...Те ще паднат, но честно, без страх…").

Тази културна памет е извлечена не от някое историческо съчинение, а именно от литературното произведение на Иван Вазов. Цялото му творчество е определящо за съвременната ни представа относно Освобождението. Именно заради творбата, възпяваща Шипченската епопея, паметникът се пълни с патриоти на 3 март. Но никой не чества смъртта на загиналите в тази епопея през месец август, когато опълчението там е започнало. Никой не отбелязва жертвоготовността на българите и на 23 август, когато са били едни от най-критичните боеве. Но всички на 3 март, свързват Освобождението си с тази епопея, именно заради Вазовата "Епопея". Той издига защитата на Шипка в култ, залегнал толкова дълбоко в съзнанието ни, че започваме да свързваме Освобождението предимно и само с тази битка.

Българинът мисли историята си чрез литературата, а както е известно "патриарх на българската литература" е Вазов. Аналогията е проста и очевидна, колкото и парадоксите относно честването на националния ни празник. Разминаванията се случват именно, защото възприемаме миналото си чрез литературата. Но това е в резултат единствено на факта, че възкръснал и пробуден български народ срещаме в пълното му величие само там.

Започнем ли да се вглеждаме във фактите, ще видим русофилски и русофобски интерпретации относно помощта на източните славяни. Срещаме също много хипотези, изказани относно героичността на някои от националните герои, както и поставянето под съмнение на тази героичност. Но в художественото слово тази героичност е неподлежаща на критика, тази героичност се е съхранила в паметта и сърцата ни като българи, защото само там картината за българския народ може да се изгради в пълната си положителност, защото само там народът е възкръснал за нов живот.

Автор: Милена Минчева

Снимки: bg.wikipedia.org