Антон Оруш - изследовател и колекционер на стара българска техника - интервю

Какво е усещането да можеш да се вдъхновиш от старата техника и да започнеш да я събираш, за да съхраниш част от историята на България? Да разучиш всичко и да опишеш детайлно всеки експонат, за да запалиш и много други - това е мисията, която искаме да ви представим.

Как ще се представите на читателите на lifestyle.framar.bg?

Наричам се Антон Оруш, на 27 г., и съм колекционер и изследовател на старата българска техника. Отдал съм се на каузата да запазвам, изследвам и публикувам старата българска техника и така да популяризирам историята й. Издирвам късче по късче каквото е останало от нашата все по-потъваща в забрава техническа история. Аз виждам как десетилетия наред тази история не е цялостно написана, постиженията се забравят, а произведените някога устройства се унищожават.

Създател съм на най-голямата колекция от разнообразна българска техника (над 400 експоната) - от телевизори, таблети, хард дискове и компютри, до копирна машина от 1966-а, измерители на радиоактивност и велоергометър на 40 години. Досега имам над 400 наши устройства, произведени от началото на ХХ век до около 1990 г. – всъщност най-голямата колекция българска техника. Тази дейност е моят живот, сърца и душа – аз не мога да си представя да не се занимавам с това.

Oще преди около 10 г. започнах да събирам експонати, а сетне и да изследвам и разпространявам технологична история на България. Някои от експонатите са единствени български екземпляри от съответния вид (т.е. няма второ произведено такова), а други – първите изработени такива у нас (като напр. първата БГ пералня от 1953 г., която дори работи).

Много от тези неща в буквалния смисъл съм спасявал от унищожение благодарение на бързата си намеса. За да се сдобия с други пък, съм правил и невъзможното дори когато не съм имал големи сили – напр. през м. май 2009 г., когато докарах готварска печка ,,Мечта“ (1962) от Перник до София само с ръчна количка, тъй като нямах по какъв друг начин да я пренеса. Последната ми находка е 270-килограмовата Първа българска акумулираща печка Елпром ПЕА-1 (1958 г), която имам от Кюстендил:

Основал съм и първия у нас специализиран сайт за история на българската техника – https://www.sandacite.bg/. Тогава по тази тема в Интернет нямаше почти нищо писано. Сайтът бързо намери множество читатели и мои съмишленици, правейки ме истински щастлив.

Аз смятам, че българската техническа история не трябва да стои непубликувана и просто да се знае, че някъде са събрани някакви експонати, а е нужно да се публикува и разпространява. Затова провеждам множество авторски изследвания за историята на експонатите и въобще за производството на различни видове техника в България, а след това публикувам резултатите. В Sandacite.BG съм качил над 1100 авторски изследователски материала по история на българската техника, а в други медии и издания - около 200. В сайта ми съм скенирал и качил пълни архиви на стари български технически списания (,,Млад конструктор“, ,,Радио, телевизия, електроника“, ,,Космос“…) и много техническа документация на стари български устройства. Стремя се Sandacite.BG да дава колкото се може по-пълна информация за даден модел българска техника и да бъде виртуален музей и база данни за старите наши апарати.

Изнасям и презентации на научнопопулярни събития. Стремя се да намеря най-интересните черти на старите български апарати и да ги представям на широката аудитория. В последните години във всяка нова тема за статия виждам врата, зад която ме гледа поредното чудо от техническата история на България. Разширявам темите на изследванията. Аз допринасям българската техническа история да не се забравя, а да се разпространява – както виждаме в другите страни. България има вълнуващо техническо минало, включително и в хардуера. Непрекъснато намирам интересни устройства, произвеждани, а понякога и изобретени у нас – трябва да разказваме за тях! Аз вярвам, че запазването и публикуването на технологичната ни история е задължително дело, ако наистина желаем ,,да бъдем равни на другите европейски народи“.

Два български телевизора – Респром Т 5004 (1992 - 3) и София 59 ІІІ (1967)

Как се зароди страстта по колекционирането на стара техника?

Старата техника ме привличаше неосъзнато от най-ранна възраст и не знам откъде точно извира това влечение, но едно е сигурно – с нищо не мога да го заменя. Още преди да започна да събирам колекция, да се интересувам от устройството и историята на старите апарати и т.н., помня как като дете с часове гледах различни стари радиоприемници, телевизори, печки, автомобили и т.н. стари устройства и изпитвах естестическо удоволствие от самия им вид. Просто са много красиви, всичко в тях ми се струваше съвършена дума на дизайна и външния вид. Това се отнася не само за стари апарати, а и за почти всякакви стари неща – мебели като шкафове, секции, гардероби и т.н. също влизат в това число. Старите мебели напр. ми създават уют, който не мога да намеря никъде другаде.

Библиотечни секции, произведени в Мебелен комбинат ,,Москва“ – София, нач. на 1980-те

И така веднага щом започнах да мога да пренасям сам тежките стари апарати, започнах да събирам първоначално телевизори, а скоро около тях се добавиха и други видове техника. Тогава бях на 12 – 14 г. Непрекъснато ми се струваше, че изпускам най-важните, че някъде има нещо много по-необходимо и ценно от нещата, които съм успял да събера. Тогава още нямаше разделението на български и чуждестранни апарати. За мен беше важно само да натрупам по възможност повече дървени телевизори, радиа, понякога дребни електроуреди и т.н., за да мога да им се радвам, да изпитвам усещане за пълнота и завършеност, а вече започвах с увлечение да чета и по нещо за тях в техните упътвания за употреба.

По-късно, някъде към 2010 г., осъзнах, че най-ценно е е да събирам българските телевизори и радиа, тъй като ми направи впечатление, че чуждестранните са разпространени значително по-добре у колекционерите у нас и по света. Оказваше се, че чуждестранните телевизори и радиа имаше кой да ги пази, а българските се съхраняваха инцидентно и ако някой колекционер го направи, защото са интересни, а не защото са български. Говоря за ,,телевизори и радиа“, защото тогава все още събирах целенасочено само тези два вида техника.

Аз винаги съм обичал всичко българско, още от най-ранните си години, а любимият ми период от нашата история е Възраждането. Очертаващата се тенденция никъде да не се образува специална колекция от произведените в България телевизори и радиа започна сериозно да ме гложди и тревожи. Трябваше да се направи нещо…

В акция за прибиране на български телевизор Cristal (1966), изнасян за Куба

В моето детство и юношество мрежата от разнообразни опции за онлайн обяви не беше чак толкова развита и аз виждах как ежедневно хората, които не знаят ценността и важността да се пази историята на националната ни техника, изхвърлят старите телевизори и радиа, а до контейнерите те се унищожаваха от клошарите, за да предадат шаситата им за скрап. Гледката на разбити и изпотрошени произведения на техниката, които са въплътили в себе си толкова много човешка мисъл и ги е имало примерно 40 години, за да ги унищожи сега някой полуидиот, още от детството се беше превърнала в едно от най-ужасните неща, които съм виждал - също като убийство на живо същество. Кошмар!

Изводът се налагаше от само себе си – необходимо беше да събирам колкото се може повече българска техника и да спра вносната. Вече знаех, че само с телевизори и радиа няма как да се мине. През 2012 започнах да събирам и българските грамофони; през 2013 разширих тематичния обхват към магнетофоните, печките, пералните, бойлерите, хладилниците (вкл. първите български такива) и т.н. електродомакинска техника; после грамофонните плочи от Царство България; сетне компютрите и периферната техника за тях, хард дискове, дискети…

Успоредно с това в колекцията започнаха да попадат крайно любопитни неща като български електронен шах, банкнотоброячна машина, компютърни игри, гарови часовници и военнополеви телефони от Царство България напр. Има го и първият български дрегер! Въобще реших да разширя обхвата към цялостна – доколкото успея да събера – колекция от всякаква българска техника. Моята дейност може да се опише като Ноев ковчег на българската техника.

С течение на годините осъзнах, че втората такава колекция у нас няма и че една такава сбирка е и отговорност от общонационално значение. Разглеждах подобни колекции в Интернет и забелязвах как в други страни съществуват разнообразни представителни сбирки от националната техника, че дори и цели обхватни музеи. Вътре в себе си не можех да приема България да остане по-назад – България, която има толкова интригуващо техническо минало; България, която произвеждаше десетки хиляди компютри и електрокари всяка година; България, която изобрети лазера с п?ри на меден бромид, произвеждан и в момента в Южна Корея и Австралия; България, която през 1966 г. задейства електромобил с въздушно-цинкова батерия половин година преди световния гигант General Motors...

Акад. Никола Съботинов – изобретателят на лазера с пàри на меден бромид - показва в действие лазер със средна мощност 40 W

За да си изясня дали не се прекалено увличам, от време на време търсех къде другаде има запазено друго българско устройство като някое у мен и отговорът почти винаги се оказваше отрицателен. Затова приех за своя цел да събирам всякаква техника, произведена в България – практически всичко, до което успея да се добера. Задачата беше трудна, но увлекателна - на мен падаше отговорността да събера, съхраня и компетентно да публикувам колкото се може повече от разпадащата се история на българската техника. А колко увлекателно беше изучаването на всеки нов експонат, преди да му напиша статията; колко интересно беше сравнението на сухото му описание от техническата литература с живия предмет, който виждах пред себе си…

Аз обичам ясните, точни и завършени неща. Когато навремето се ограничих да събирам само български телевизори и радиа, имах предвид и това, че една такава колекция все някъде ще да може да получи своята точка. Все пак тези апарати са някакъв потенциално събираем краен брой. Сега, когато събирам всякаква българска техника, знам, че няма да успея да запазя всичко, но се стремя да съхраня и знанието за устройства, които не притежавам. И ето как!

Една малка част от колекцията техническа литература, 2015 г. Сега е много по-затрупано

За да намирам достоверни  данни както за моите експонати, така и за българска техника, която не съм успял да се сдобия, събирам архивна техническа литература (започвайки от края на ХІХ век). Имам може би 8 – 10 000 технически книги, списания, каталози със снимани и описани изделия от заводи и т.н. Има неща, които не можем да притежаваме – напр. всички модели автобуси Чавдар или пък български кораби. Затова пък можем да набавим достатъчно много литературна информация, за да я комбинираме с добри снимки, и така пак да ги публикуваме. Когато опра до нещо такова, постъпвам точно така. Така се получава наистина научно обосновано опазване на историята на българската техника.

Коя беше първата българска машина, с която се сдобихте?

Голям радиограмофонен шкаф Хармония 102, който открих в мазето; той е бил купен и ползван от дядо ми.

Къде се крие старата българска техника? Кои са най-необичайните места, в които е имало находки?

Сред стандартните източници са тавани, мазета, селски къщи, стари жилища, помещения на вехтошари, стари институти, подземия на учреждения, училища, понякога антикварници и различни други места. Обаче съм намирал киномашина Плевен  във фоайето на Националния студентски дом на пл. Народно събрание напр. Всъщност навътре има нещо като кинозала, изоставена може би през 90-те г., та може би машината е била оттам, макар че като размер залата ми се виждаше над характеристиките на тази машина.

Има ли все още неща, които се употребяват от стопаните им? Лесно ли се разделят с тях? Има ли хора, които ви подаряват техни уреди, защото подкрепят идеята ви?

О, да, доста! Това са предимно хора от поколенията над 40 – 45 г. Различни електроуреди напр. се използват активно. Обикновено се хвали високата им издържливост и дълговечност, а и собствениците са свикнали с тях. Често пъти стари радиоапарати, телефони и т.н. се ползват в портиерските будки по институциите и кабинетите на разни администрации.

Дали ще се раздели лесно с уреда, зависи от човека. Вероятно е лесно да се каже, че ,,всяка крепост може да бъде прескочена от магаре, натоварено със злато“, но колкото по-напред е възрастта, толкова по-трудно е да стигнеш до разбирателство и сделка. На мен обаче почти не ми се е налагало да откупувам работещи уреди от собствениците им. По-скоро забелязвам характерно друго – има хора, които не искат да се разделят с нещо просто защото много са свикнали с него, дори и да не го ползват вече. Обикновено това са собственици, които помнят всичко около въпросния уред – кога са го купили, при какви обстоятелства, за колко пари, ако е вносно – имало ли е някакви перипетии и т.н. Ето и един много показателен пример от моята практика.

Няма да забравя – беше преди 6 – 7 г., в средата на лятото. Някъде по жк Хиподрума или Лагера бях видял на партерен остъклен балкон един български телевизор – Мизия беше – който тогава нямах в колекцията:

Месеци наред бях минавал по тази улица, а телевизорът все си седеше там и слоят прах, който го покриваше, ставаше все по-дебел и по-дебел. По едно време си набелязах тази Мизия като бъдеща цел и след малко проучвания разбрах, че въпросният апартамент се обитава от полуглуха баба, която трудно чува звънец; затова, ако искам да говоря с нея, ще е най-добре да привлека вниманието й откъм балкона, който се падал кухненски.

И отидох значи един ден аз, въоръжен с желание и малко от ония ценните хартийки, за да имам какво да разменя срещу телевизора. Озовах се под балкона, почуках няколко пъти и бабата излезе от кухнята, отвори стъклото с рамка от профил и тогава аз се представих кой съм и за какво се боря. Насочих разговора към телевизора и изявих желание да го купя, като същевременно показах банкнотите, които бяха на стойност да зарадват почти всеки български пенсионер.

- Ама чакай, не; той се ползва! – отсече бабата.

- Ползва се? За какво се ползва?! Та аз го виждам така да виси от години.

- Абе ползва се, ти казвам.

- Ама разбира се, че се ползва… главно като събиратор на прах и заематор на пространство – измърморих аз. – Кажете сума, за която бихте го продали.

- Ама аз не мога така… трябва да говориш със сина ми значи… - и т.н., и т.н.

При все това поне разучих кога ще мога да вляза в делови преговори с господина и в уречения ден и час се срещнахме. За щастие той прояви доста по-сериозен бизнес усет и само след десетина минути вече се бях насочил към тролейната спирка, кандилкайки Мизията в ръце. :)

Кои са най-редките находки в колекцията Ви?

Ако трябва да говорим за такива, трябва да се насочим към експонати, произведени в един-единствен екземпляр, или поне в много малко такива. Някои от тях са следните.

Да речем, със сигурност са много редки дървените ски от 1943 г., изделие на производителя от Царство България Марко Костурков и фирмата му ЕМ-КА, предмет на последната ми статия. Това са ски с бамбукови щеки в почти отлично състояние, а ги придружава оригинален търговски каталог на производителя с над 220 артикула вътре! ЕМ-КА е била най-елитната българска спортна къща до закриването си през 1948 г., Дворецът и видни спортисти са закупували спортни стоки оттам като най-качествен производител. Обувките се стягат към ските чрез метални скоби и кожени каиши. На всяка ска – метална табела с надпис: ,,ЕМ-КА – този знакъ гарантира за доброкачественость“. Жестоко! Не съм нито чувал, нито виждал втори такива.

На Европейската нощ на учените 2018 със стари български ски от два производителя - предвоенният ЕМ-КА и Пирин Турист от 50-те.

От по-ново време имам компютър с название МКС 64, произведен в Института по техническа кибернетика и роботика на БАН през 1983 г. и пореден номер 9. Това е производство на Клуба по техническо и научно творчество на младежта към този институт, което ще рече, че е в много малък тираж и най-много да са направили още няколко такива. Съответно той е по-рядък дори от първия български персонален компютър ИМКО 1, защото от него поне 50 броя са произведени.

Имам хипотеза, че един от телевизорите ми – черно-бяла Sofia от средата на 60-те, изработена за износ за Близкия Изток – не е била никога серийно произвеждана и аз притежавам един от само двата или трите опитно произведени екземпляра, но все още не знам със сигурност това. А поначало за износа там България е произвеждала в големи количества други телевизори.

Ако се върнем пак към Царство България, в колекцията има луксозен радиоприемник Капрони, произведен в казанлъшката фабрика ,,Български Капрони АД“ през втората половина на 1930-те г. Не съм виждал или поне чувал някъде да има втори такъв:

Друго рядко ,,царско“ радио е Силвания 68 от 1938 г., втори като който съм виждал само още един. Моделът е произвеждан във фабриката ,,Радио Вести“ О.О. Д-во на бул. Дондуков:

Въобще, сред българските радиоприемници до 1945 г. има много модели, произведени в малобройни или дори единични екземпляри от различни работилници – вносители на радиочасти и производители – които работят по поръчка. Клиентът отива, казва характеристиките, които иска радиоапаратът да има, и в радиофирмата му го сглобяват. Имам доста такива – на практика ,,радиокъщата“ сама си решава какви ще бъдат разликите между този или онзи радиоприемник и макар да има каталози с типови модели, има и произведени в един-единствен екземпляр. А дори някои типови не са произведени в някакви хиляди бройки, а вероятно само 200 – 300 – 400, което сред толкова години е крайно малко – дори с мъка намираме един екземпляр такъв.

Каталог на един от най-големите вносители на радио- и грамофони части и производител на радиоприемници и грамофони в Царство България

Имам и три модела заводски тестера ИЗОТ от 1980-те г., предназначени за проба, настройка и контрол на новопроизведени хард дискове и флопита. Тестерите са използвани в българските фабрики за хардове и флопита – това е специализирана апаратура и мисля, че шансът да попадна на втори бройки такива тестери е равен на нула. В чуждестранен сайт съм виждал един от тях, но само един.

Един от тестерите. Надписите са на руски, защото е изнасян за СССР.

Първия български бойлер ЕБО-80 също не съм виждал втори:

първата масово произвеждана българска готварска печка Елпром ПГЕ-2 (1956) – също, първата българска пералня ЕП`53 (на долната снимка) и нея…

Просто това са неща, произведени в много малки количества. Вярно е, че ПГЕ-2-ката носи фабричен № 1159, но какво ли е станало с толкова много други?

Първата масово произвеждана БГ готварска печка Елпром ПГЕ-2 (1956)

Първата българска копирна машина Инфра 66 (ок. 1970)  също е много рядко нещо. Означена като ,,термокопировален апарат“ и размножава документи върху специална топлочувствителна хартия. Произведена е в завод ,,Оргтехника“ в Силистра за нуждите на различни институти, администрации и т.н. и досега не съм чувал за втора такава. Вероятно са произведени примерно 1000 – 2000, но досега знам само за моята:

Тези, за които мечтаете, но не знаете кога ще попаднете на тях?

Охохоо, това е добър въпрос! Има както образци българска техника, на които не знам кога ще попадна, така и такива, за които съм сигурен, че няма да намеря, защото са изгубени или страшно редки.

Но все пак ожесточено търся Първия български персонален компютър ИМКО 1 от 1979 (втория го имам); български радиотелевизор (радио + телевизор в един голям шкаф) от средата на 60-те, произведен вероятно в 10 – 20 – 30 екземпляра, който е бил инсталиран в представителни сгради (ММЦ Приморско напр., скъпи хотели…) и показван по технологични изложения; компютърни запаметяващи устройства на магнитна лента… такива неща. Като цяло, напоследък ме интересуват все повече неща, свързани с българска компютърна техника. От началото на годината попълних три модела, които ги бях отписал, така да се каже – Първата масово произвеждана българска печка Елпром ПГЕ-2, Първата бг акумулаторна печка Елпром ПЕА-1 и български компютър Пълдин 601 от 1989. За СССР са изнесени около 35 000 такива компютъра, но да го намериш в България е невероятна рядкост.

Има ли специални условия за съхранение на колекцията?

Да. Експонатите трябва да се съхраняват на сигурно място, на подходяща температура и освен това самите те да са подредени така, че сгъстеното им физическо им натрупване да не им вреди. Изискванията за добри условия на съхранение се предявяват преди всичко към пространството (хранилището), където колекцията ще стои. Сега ще поясня какво имам предвид.

Първо на първо, сигурността е основно качество на доброто хранилище. Това означава, че, веднъж поставени, те могат да се държат там дълго време без опасност от обири, премахване на част от нещата поради несъгласие на някого те да стоят на определеното място или въобще каквито и да било пречки. Неподходящи места са напр. селски къщи/вили, до които се ходи рядко, необезопасени тавани/мазета/гаражи и т.н. Познавам човек, който остави няколко десетки старинни радиоприемника в селската си вила и при едно от идванията си завари половината липсващи, защото бяха откраднати. Ужас!  

Апартаменти в несигурни входове и в квартали с висока степен на битова престъпност също са неподходящи, поради опасността от кражби. Също така, не трябва да се пренебрегва заплахата част от нещата да бъда премахнати без предупреждение, ако са поставени в помещение, което е собственост на друг човек, та бил той и близък. Всеки  трябва много внимателно да преценява кому поверява своите неща и кой има достъп до тях!

Друг враг на колекция като моята е температурата. За някои видове неща (дървени телевизори и радиа, стари книги…) тавански помещения напр. са непригодни, защото лятно време слънцето нагрява покрива отгоре, температурата в помещението става изключително висока, а това оказва лошо въздействие върху материалите. Лепилото, с което са скрепени дървените плоскости на кутията, старее по-бързо, то се разсъхва и настъпва дестабилизиране на панелите, а може и съвсем да се разлепят. Така след няколко години един телевизор напр. може да стане полуразпадащ се, а хартията на книгите също изсъхва и страниците се чупят.

За течове във влажни гаражи, подземия и т.н. няма нужда изобщо да говорим – ясно е защо те за съвсем кратко време могат да унищожат както дървени, така и метални експонати. Въобще – температурата не трябва да е по-висока от обикновената стайна.

,,Гъстотата на населението“ в едно хранилище също може да причини проблеми на експонатите в него. Всички знаем, че с течение на времето колекцията се разраства, нуждата от пространство притиска и се налага да правим компромиси – напр. да подреждаме много експонати (над три) един върху друг. В такъв случай е най-добре да се сдобием с метални стелажи, за да не се струпва прекалено много тегло върху най-долното нещо от напр. четирите експоната, които иначе бихме подредили един върху друг – прекаленото натоварване вреди на кутията на този в основата на ,,кулата“.

Ако нямаме стелажи, нека поне спазваме правилото експонатът долу да бъде някаква метална бяла техника и вече отгоре да има две дървени неща. Ако ли пък все пак трябва да се подредят три дървени неща едно върху друго, се започва с най-тежкото и масивното отдолу и отгоре се подреждат по-леките. И при този случай над три предмета не е добре да се поставят един върху друг! Освен това нека теглото над най-долния да не бъде над 50 – 60 кг – не повече!

Има ли музей, който е проявил интерес към уредите?

Ако имате предвид музей да ми е прeдложил да направим изложба – не, няма такъв случай.

Защо всички имат лошо мнение за старата техника? Наистина ли е така?

Хм, ,,всички“? Ако имате предвид лошо мнение за качеството, наблюденията ми изобщо не показват това. Напротив, забелязвам как, когато пусна статия за нещо по-познато сред хората, започва лавина от коментари как ,,това го имахме и изкара еди-колко си години, а след това си купихме ново такова и след 5 г. трябваше вече основен ремонт да му се прави“. Ако можем да очертаем насока в съществуващите и отрицателни мнения за старата българска техника, то забелязвам, че те идват от хора, които я оплюват, защото голяма част от нея е създадена в периода преди 1990 г. – време, което немалко хора в България бездруго критикуват и оплюват при всеки възможен повод, без значение дали той е технически, политически, въпрос от обществен интерес и т.н. Тезата, заявена в последното изречение, се проверява много лесно с прочит на коментарите, изписани под някой технически образец отпреди 1945 г. – започва се с ,,ето каква държава сме имали, а след това дойдоха комунистите и я съсипаха“.  Тоест и тук нямаме коментар на качествата, а свеждане на техниката до политически пристрастия, и то изразени с неособено задълбочен коментар. А ако искаме да оценяваме научно качествата на едно техническо изделие, то техника и политика е несериозно и вредно да се смесват – това няма да се уморя да го повтарям.

Една малко известна снимка на Чавдар В13-20, работещ в грaдския транспорт в Атина.

Конкурсът за доставка на 200 автобуса на градския транспорт в Атина е спечелен от Чавдар в конкуренция с множество западни фирми в началото на 80-те. Моделът В 13-20 е изцяло българска конструкция и дизайн, дело на инж. Петко Мишев от Центъра по промишлена естетика.

Защо сега предимно купуваме, а не произвеждаме?

Причината не е една, но на първо време почти липсващата производствена база, която не позволява у нас да се произвеждат в цялостен завършен вид всички технологични изделия, от които има нужда човек в бита и развитието си. Едно е да се произвеждат съвременните български печки или бойлери напр., а съвсем друго телевизор, лаптоп или пък, ако искате, международна космическа мисия да ползва устройства, разработени и произведени в България (а само да споменем, че напр. за космическия полет на Александър Александров през 1988 са изработени 9 такива). Когато някой изобретател у нас създаде идея, свързана с високи технологии, най-често той обръща поглед към производство и реализация на изобретението си зад граница. Показателно е напр., че дори може би най-нашумялото напоследък технологично новъведение с българска следа – брайловият таблет BLITAB от 2017, създаден от българката Кристина Цветанова – се произвежда от основаната в Австрия компания BLITAB Technology, която Цветанова ръководи.

Скафандърът на втория български космонавт Александър Александров

За да не говоря едностранно, ще отбележа, че все пак има добри примери (напр. при земеделските машини или маневрените локомотиви), но според мен са много малко, за да имат преобладаващо значение.

За да се произвежда нещо където и да е, е необходимо да има съответната база за него. Дори в балкански страни като Сърбия и Румъния се произвеждат широко автобуси за износ, а българският завод ,,Чавдар“ в Ботевград беше разрушен.

Кои са уроците, на които може да се научи човек от старата техника?

Повече от един, ще ги изкажа накратко.

Поначало, историята на техниката сама по себе си поне два важни урока. Единият е, че когато изучаваме старата техника хронологично, виждаме как нещата се променят по характеристики, устройство и параметри, което показва как в нашата цивилизация нищо не е възникнало само по себе си, а стъпва на предишното. Да се наблюдава това, е много увлекателен процес! Ясно виждаме, че всяка технология се гради върху предходната. Разбираме и как работят различните неща. Освен това, разглеждайки и анализирайки старите устройства, проследяваме как човек цивилизова света около себе си и го прави по-пригоден за обитаване, подчинявайки даденостите на своите потребности. Човекът мисли по какъв начин да превърне едно нещо в друго или от няколко различни елемента да сглоби ново устройство и така да улесни живота си.

Изследвайки старите апарати, можем и да се научим какво означава да се произвежда наистина качествено. Огромна част от широкоупотребимата техника, произведена преди началото на 90-те години, е изработена без пестене на материали и удивително качествено. Това е ясно забележимо явление в някогашните технически изделия както на Запад, така и в Източния блок, и всеки ден се установява практически както от мен, така и от дългогодишни тесни специалисти в електротехниката, електрониката, автомобилостроенето и т.н. Буквално се вижда как елементи, които днес са пластмасови, в подобно устройство преди напр. 30 или 40 г. са изработени от здрав метал, също - как бакелитът е заменен с пластмаса, как слепването на детайли с винтове по-късно е започнато да се прави с някакви лепила, как дори ПДЧ-то на мебелите масово сега е с по-малка дебелина и пресовано при по-ниска плътност в сравнение със 70-те г. напр. и т.н… изобщо да не навлизаме в по-дълбоките разлики при избора на материали в електроностроенето и електротехническите производства напр. Всичко това са само най-най-основни разлики, но дори и те само имат решаващо влияние върху дълготрайността.

От старата техника можем да поемем и ударни дози естетика, която да изправи и днешните ни разбирания за това какво всъщност означава красива техника. Всичко старо е много по-хубаво и по-добре от всичко ново, аз така мисля. Като се замисля, няма ново нещо, което да харесвам – просто го използвам чисто утилитарно – и това е.

Дори най-разкламбичканата пловдивска секция е по-хубава от всяка нова барака от кой да е нов мебелен магазин. Всяка стара кооперация и дори най-обикновеният панелен блок са много по-уютни, завършени и естетични от всеки нов полукартонен блок, защото те приличат на някакво лошо подредено лего.

Жк Ботунец ІІ, застроен втората половина на 1980-те г.

Почти всяка стара кола или електродомакинска техника, дори някой стар контакт и въобще всяка стара техника е с много по-хубав дизайн (най-малкото!) и качества спрямо съответната нова. Мога с часове да съзерцавам всякакви стари неща и просто да им се любувам. Аз от най-ранна възраст съм мислил така и не мога да спра това, защото то извира отвътре от мене.

Над материала работи: Ивайло Тончев

Автор на заглавната снимка: Владимир Мачоков, списание "8"