Станислава Чуринскиене: "Инцидент" е книга за тези, които са били деца, родители, партньори и любовници

"Тъжно е, че трябва почти да умреш, за да се промениш..." - с това завършва новата книга на младата писателка, психолог и журналист, Станислава Чуринскиене. В книгата "Инцидент" ще намерим произхода на човешките неразбирателства, четейки за двама души, които по думите на авторката "се изяждат" по ужасен начин. Как влияе на живота ни начинът, по който са ни отгледали родителите ни и защо България е по-добро място за живот от Брюксел научаваме от разговора си със Станислава Чуринскиене.

Всеки читател започва една книга от заглавието й. Защо решихте да я озаглавите "Инцидент"? Може да се каже, че тази дума носи отрицателен заряд.

Тя и самата книга не е изпълнена с положителни емоции. Всъщност "Инцидент" беше първата дума, която ми хрумна и с която си запазих файла, преди да го изпратя на издателството. Просто по чист инцидент те не смениха името на файла и нарекоха книгата така. А иначе инцидент е всичко, което се обърква в човешките взаимоотношения. Това е смисълът на заглавието. Този е и сюжетът, че на практика отношенията между хората са повече или по-малко инцидент.

Какво Ви вдъхнови да я напишете? Кое е началото на историята?

Началото на историята е това, че моят син проговори много късно. Слава Богу сега всичко е наред и повече от наред. Но когато видиш две и половина годишни деца да говорят, а твоето да казва две думи, започваш да се обвиняваш много или поне аз започнах да се обвинявам. Започнах да мисля за родителството, за това за как да правим нещата така, че всичко да бъде наред за децата ни. Това е началото на историята, но след това, естествено, се намеси една чисто мъжко-женска линия. Според мен нищо по-интересно не е измислено за описване досега от отношенията между мъжете и жените. И така се кръстосаха нещата.

Казвате, че не бива да пишете за нещо, за което нямате лично преживян опит. И в "Инцидент" ли е така?

Не е нужно сюжетът да е изживян. Но е нужно да познаваш темата и да си се сблъскал в нея много дълго. Темата е родителството, темата е отношенията между мъжете и жените – нещата, които се объркват и се изправят между тях. В този смисъл, това съм го изживявала много и в личния, и в професионалния си път като психолог.

Всъщност какво е посланието или целта на романа – читателите да се запознаят с историята на героите или самопознанието?

Аз дълбоко вярвам, че абсолютно всяко нещо, което се случва, носи някаква степен самопознание. Разбира се, бих се радвала, ако част от нещата, които са се случили и са записани в книгата, донесат на някого прозрение за самия него. Иначе това си е една история – повече или по-малко динамична, повече или по-малко на ръба.

А може ли книгата да помогне на онези хора, които търсят начин да подобрят взаимоотношенията с близките си?

Съветите не са сдъвкани и изплюти. По-скоро човек ги получава индиректно, ако реши. Някой много точно беше нарекъл книгата "една история за произхода на човешките неразбирателства". Там се застъпва идеята, че основните човешки неразбирателства възникват от това, че ние сме отглеждани по два различни начина. В единия случаи нашите родители ни свръхзащитават и не ни позволяват да експериментираме със себе си, да порастваме. В другия случай сме по-скоро от страната на изоставените, защото родителите ни не са могли да намерят достатъчно място в животите си за нас. Когато си родител да постигнеш умереност е много трудно. В крайна сметка човек може да види себе си грубо казано в коя категория попада и как това му пречи или му помага на личните отношения.

Книгата се приема повече от добре от българските читатели. Очаквахте ли подобен успех?

В шок съм, наистина! А и съм изключително благодарна! Предишната ми книга беше от една страна много харесвана, от друга страна много оплювана. Аз съм по-склонна да се съглася с критикитр, но за тази книга още не съм чула нищо лошо. Това много ме изненадва.

В този ред на мисли, усещате ли как вече и в българското общество хората се променят?

Хората се боят от промяната според мен. Аз също се боя от нея и не съдя никой, който не може да се откаже от старите си начини, дори и те да не са добри. Обаче България наистина се променя. Наистина вярвам, че става за добро и същевременно не ми се иска да се промени много. Аз съвсем наскоро се отказах от живот в Брюксел, защото там този човешки елемент, който го има между нас, е изключително липсващ. Ние се опитваме да гоним някакви европейски стандарти и силно се надявам да не гоним европейските стандарти в отношенията между хората. Каквото и да си говорим, може да се обиждаме, може да се блъскаме, но тук сме хора и човешкият фактор е важен. Там не е, там е важна конструкцията. Аз виждам как се опитваме да вървим напред по един или друг начин, нещо се случва много трудно, много бавно, но се случва. Обаче се надявам да не ги достигнем наистина.

Вярвате ли наистина в това, с което завършва книгата - "Тъжно е, че трябва почти да умреш, за да се промениш"?

Вярвам, че големите кризи и големите шокове учат на много, колкото и да са болезнени, колкото и да ни свалят на колене. Аз съм имала няколко такива преломни моменти в живота си, след които съм смятала, че никога няма да се изправя повече и в крайна сметка наистина изправянето те връща нагоре с ново знание за себе си и за другите. Много е важно да имаш здрав досег с реалността и да прецениш кога се случват събитията, защото ти си им повлиял по някакъв недобър начин. Не бива и да трупаш всичко на свой гръб, а просто балансирано да видиш кога си ти, кога е другият.

Пишейки книгата, за кого си мислехте, че ще е предназначена?

За всички, които са били деца, родители, партньори и любовници.

Това не сме ли всички ние?

Да! Книгата не знам дали става за четене, наистина, не съм си повярвала и за момент, че съм се научила да пиша. Затова може би ще има много забележки заради начина, по който е написана, но темата е универсална и всички сме в нея, неизбежно е.

Кое е нещото, което Ви се е искало, но не сте успели да кажете в книгата?

В книгата двама души "се изяждат" по ужасен начин и особено жената търпи много негативи от това, макар че мъжът също не излиза сух от водата. Връзката завършва уж закрепена, уж че са влезли в правия път. Това, което ми се искаше да кажа е, че човек не трябва да стои дълго във връзки, които го ограбват толкова. Но просто ми се щеше да има някакъв хепи енд, макар и компромисен. Реално не вярвам в този хепи енд.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Първо да са здрави – много важно! Да пият хранителни добавки – много важно! Да не се хабят за неща, които са поправими и да са щастливи!

Цветана Димитрова