Начало Лайфстайл За свободното време Култура и изкуство Кралското лилаво и отвратителният му произход

Кралското лилаво и отвратителният му произход

Кралското лилаво и отвратителният му произход - изображение

Създаден е от изсъхналите жлези на морския охлюв, и въпреки това се оказва цветът, обозначаващ кралското достойнство.

Лилавият цвят е същински парадокс, противоречие на цветове. От античността бива свързан с владетелски регалии, лукс и величието на интелектуалните и спиритуалните идеали. Но въпреки че символизира високите слоеве в кралските йерархии, в продължение на хилядолетия се придобива от най-ниските етажи на животинския свят.

Нужни са десетки хиляди изсушени жлези, изтръгнати от черупките на морски охлюви, за да се боядиса дори малко парче тъкан, която носи зловонието на животинските екскременти дълго след оцветяването си. Нюансът може да варира от тъмно червено до синьо-виолетово, в зависимост от времето на приготвяне. А за разлика от други текстилни цветове, чиито блясък бързо избледнява, лилавият цвят, придобит по този начин, само се засилва с времето и носенето - чудотворно качество, което увеличава допълнително цената му, надхвърляйки теглото на боята в благородните метали.

След като се превръща в цвета, обличащ свещеници, царе, императори и магистрати, започват да се създават и митовете, свързани с неговия произход. Според гръцкия граматик Юлий Полукс, на виолетовия пигмент се натъква кучето на Херкулес. Героят е бил на път да се впусне в обятията на една нимфа, когато четириногият му приятел започнал да гризе морски охлюв на брега на морето. Виждайки лилавия цвят, стичащ се от муцуната на кучето, тя поискала одежда с такъв вид.

Херкулес и кучето

Имперската одежда

В древна Гърция правото да се обличаш в пурпурен цвят е строго контролирано от законодателството. Колкото по-висок политически ранг имаш, в толкова повече лилави екскременти можеш да се обличаш.

Според римския историк Сутоний, решението на цар Птолемей от Мауретания да се покрие целият в лилаво по случай посещението си при император Калигула, му струва живота. Калигула интерпретира модния избор като акт на агресия, заради който го убива.

Това, че цветът провокира проливането на кръв, не би трябвало да е учудващо, имайки предвид натъртващия хемоглобинов оттенък. А колкото повече се доближавал цветът до нюанса на съсирена човешка кръв, толкова по-скъп е бил продуктът.

Знаейки неговото донякъде гнусно изначално производство от фекалии на охлюви, отвратителната смрад и близостта му до цвета на човешка кръв, е изненадващо, че лилавото се е появило като символ на светска сила.

Концепцията за лилавия цвят като символ на могъщество е изцяло продължена в християнската култура. А пурпурната мантия, плъзгаща се по фигурата на Христос в драматичната стенопис на Микеланджело "Последната присъда" (изрисувана по Сикстинската капела на Ватикана), може да се разбира като характерно светско украшения, което Второто пришествие на Месията преодолява. Това е образът на пречистеното човечество, излизащо от собствената си жестокост.

Последната присъда

Това, че напрежението на лилавия цвят пулсира между вредните отпадъци и възвишената власт, между висцералното и добродетелното, може да проникне дълбоко във втъкаването на всеки образ, който разчита на цвета, за да изрази определена символика.

Значи ли нещо това, че Рафаел (на друго място във Ватикана) представя вечерна сбирка на антични философи, а главна част в него играе лилаво облеченият Леонардо да Винчи (в ролята на Платон), а точно под него, драскащ върху блок от мрамор – Микеланджело, облечен във виолетова риза (в ролята на Херкулес). Това са двете най-изявени фигури от съвремието на художника, а облеклата им само засилват тяхната значимост. Героите, които изобразяват, също разиграват интересната функционалност на лилавия цвят. Платон, както е известно, се интересува от високите и възвишени идеали, докато Херкулес – от бързопреходните и подвластни на времето неща. Единствено противоречивият лилав цвят може да обедини тези две противопоставени личности.

Картината на Рафаел

Въпреки че лилавият цвят вече се придобива по съвсем различни начини, метафората за тираничност остава дълбоко втъкана в символиката на нюанса. Когато ирландският художник Франсис Бейкън решава да преоткрие през 50-те години Портрета на Инокентий Х (1650), който е рисуван от Диего Веласкес и е част от поредицата шокиращите произведения, известни като "крещящите папи", той решава да преработи одеждата на свещеника от изпепеляващо червена в пулсиращо лилаво. А резултатът е толкова тихо обезпокоителен, колкото и мълчаливият Инокентий, който вика с измъчените си устни.

Инокентий Х

Изучаването на Бейкън след Веаскесовия портрет на Инокент Х може да се разглежда като мълчаливят вик на виолетовото забвение - последното гърло на невероятно ужасяващия тон. 

 

Редактор: Милена Минчева

Източник: bbc.com

Снимки: bbc.com; daydreamtourist.files.wordpress.com

Още по темата:

5.0, 2 гласа

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияЛайфстайлРецептиИсторияПсихологияХранене при...СнимкиХрани и ястияЗдравни съветиЛюбопитноФизиологияАлт. медицина