Начало Лайфстайл За свободното време Светски шум Битката за живота ми – изповедта на Емилия Кларк от Игра на тронове

Битката за живота ми – изповедта на Емилия Кларк от Игра на тронове

Битката за живота ми – изповедта на Емилия Кларк от Игра на тронове - изображение

Актрисата от "Игра на тронове" Емилия Кларк говори открито за "битката за живота" пред newyorker.com. Публикуваме със съкращения нейната изповед.

Когато всичките ми детски мечти сякаш се сбъднаха, едва не загубих ума си и живота си. Никога не съм разказвала тази история публично, но сега е време.

През пролетта на 2010 г. агентът ми каза, че в Лондон се провеждат прослушвания за нов сериал по HBO. С почти никакъв професионален опит ми бе поверена ролята на Денерис Таргариен – силна жена, която претърпява трансформация през всичките 8 сезона. В онези дни си мислех, че съм здрава. Понякога бях леко замаяна, защото често имах ниско кръвно налягане и нисък пулс. От време на време ми се виеше свят, но дотам.

Беше началото на 2011 г. Току-що бях приключила снимките на първия сезон на "Игра на тронове". Тогава ме покоси първата от две аневризми.

След като приключихме с първия сезон, въпреки вълнението от премиерата на поредицата бях ужасена - от вниманието и от това дали ще оправдая очакванията на публиката. За да облекча стресът, работих с треньор.

Сутринта на 11 февруари 2011 г. в съблекалнята на фитнес зала в Северен Лондон, изпитах силно главоболие. Бях толкова уморена, че едва си сложих маратонките. Когато започнах тренировката си, трябваше да се насилвам. Опитах се да пренебрегна болката, но не можех.

Някак си, пълзешком, стигнах до тоалетната на съблекалнята - паднах на колене, а пронизващата болка - се влошаваше. Усещах какво се случва - мозъкът ми беше увреден.

Казах си: "Няма да бъда парализирана".Преместих пръстите на ръцете и краката си, за да се уверя, че това е така. За да запазя паметта си, си припомнях реплики от сериала.

Спомням си звука на сирената от линейката - чух нови гласове, някой казваше, че пулсът ми е слаб. От линейката бях прехвърлена ( с количка) в коридор, който миришеше на дезинфектант. Никой не знаеше какво се случва с мен. Лекарите и сестрите не можеха да ми дадат никакви лекарства, за да облекчат болката.

Накрая ме изпратиха на скенер на мозъка. Диагнозата бе бърза и зловеща: субарахноиден кръвоизлив (SAH), животозастрашаващ тип инсулт. Имах аневризма, артериална руптура - около една трета от пациентите умират веднага. За тези, които оцеляват, е необходимо спешно лечение, за да се премахне аневризмата. Ако исках да живея се нуждаех от спешна операция – и дори тогава нямаше гаранции.

Беше нощ. Майка ми спеше в болничното отделение на един стол, докато аз изпитвах силни, дразнещи болки и сънувах постоянни кошмари.

Спомням си, че ми казаха, че трябва да подпиша формуляр, за да ми извършат интервенцията. Мозъчна операция? Бях много натоварена  - нямах време затова. Но подписах. През следващите три часа хирурзите поправяха мозъка ми. Това нямаше да е последната ми операция и нямаше да е най-лошата. Бях на двадесет и четири години.

Когато се събудих, болката беше непоносима. Нямах представа къде съм. Моето зрително поле беше стеснено. В гърлото ми имаше тръба, а устата ми беше пресъхнала.

Една сестра ме попита: как се казваш? В онзи момент не можех да отговоря. Вместо това от устата ми излизаха безсмислени думи и изпаднах в паника. Никога не съм изпитвала подобен страх - чувство за гибел. Аз съм актриса- трябваше да помня репликите си, а дори не помнех името си. 

 В най-лошите ми моменти исках да издърпам щепсела. Помолих да ме оставят да умра. Моята работа - цялата ми мечта за това какъв ще бъде животът ми - съсредоточена върху езика, върху комуникацията. Бях изгубена.

След около седмица всичко премина. Успях да говоря. Знаех името си, но осъзнавах, че до мен лежаха хора, които нямаха същия късмет. Непрекъснато ми се напомняше каква щастливка съм. Месец по-късно напуснах болницата, копнеейки за баня и чист въздух. Имах интервюта за пресата, а след няколко седмици трябваше да се върна на снимачната площадка на "Игра на тронове".

Върнах се към живота, но лекарите ми казаха, че имам по-малка аневризма от другата страна на мозъка, която може да се спука по всяко едно време. Лекарите ме увериха, че тя е малка и е възможно да остане пасивна и безвредна за неопределено време. Просто щяха да я наблюдават.

Възстановяването беше трудно – изпитвах силни болки. Казах на моите шефове в сериала за състоянието ми, но не исках то да бъде обект на публично обсъждане. Шоуто трябваше да продължи!

Когато стартираха снимките често бях замаяна, толкова слаба, че си мислех, че ще умра. Не можех да дишам. Между интервютата вземах морфин. Аз съм актриса. Суетата идва с работата. Прекарах много време в мислене за това как изглеждам. 

През първия ден на снимки в Дубровник си мислех: "Добре съм, аз съм на двадесет години, добре съм". И просто се хвърлих в работата. Но след този първи ден едва успях да се върна в хотела, преди да се срина от изтощение.

На снимачната площадка не пропуснах ритъма, но се борех. Сезон 2 е най-лошият ми. Не знаех какво прави Денерис. Ако трябва да съм наистина честна, всяка минута си мислех, че ще умра.

След време отидох на преглед. Оказа се, че аневризмата е удвоила размера си. Лекарят ми каза, че трябва да ме оперират – "сравнително проста операция, по-лесна от последния път". Скоро след това се озовах в частна стая с момче в болница в Манхатън. Родителите ми бяха там. "Ще се видим след два час" - каза майка ми, а аз отидох на още едно пътуване до феморалната артерия към мозъка ми. Няма проблем!

Само че имаше. Когато ме събудиха, крещях от болка. Процедурата не бе успешна. Имах огромно кървене и според лекарите шансовете ми за оцеляване са несигурни, ако не действат отново. Този път трябваше да влязат в мозъка ми по старомодния начин - през черепа ми. И  трябваше да ме оперират веднага.

Възстановяването беше още по-болезнено, отколкото след първата операция. Изглеждах така, сякаш съм преминала през по-ужасна война от която и да е на Денерис. Излязох от операцията с изтичащ от главата ми дренаж. Ще бъда ли в концентрация? Спомени? Периферно зрение? 

Отново прекарах един месец в болницата, а в определени моменти загубих всякаква надежда. Не можех да гледам никого в очите. Имах ужасна тревога, пристъпи на паника. Аз бях научена да не казвам: "Не е честно". Бях научена да помня, че винаги има някой, който е по-зле от теб. Но, преминавайки през този опит за втори път, всяка надежда угасна. Бях убедена, че няма да живея. Бях сигурна, че новината за болестта ми ще излезе наяве и се случи. Един репортер ме попита и аз отрекох. Но сега, след като мълчах през всичките тези години ви казвам цялата истина. Моля ви, повярвайте ми: знам, че съм едва ли не уникална – но не съм. 

Няколко седмици след втората операция отидох с актьори от сериала на Comic-Con в Сан Диего. 

В залата имаше няколко хиляди души и точно преди да отговоряме на въпроси ме връхлетя ужасяващо главоболие -  онова болезнено познато чувство на страх се завърна със страшна сила. Помислих си: Това е то. Времето ми свърши. Два пъти измамих смъртта и сега тя идва да ме вземе. 

Сега съм на сто процента здрава. Освен работата си, помагам на хора, които се възстановяват от мозъчни травми и удар. Чувствам безкрайна благодарност – към мама и брат ми, на лекарите и сестрите си, на приятелите си. 

Изпитах огромно удоволствие, късмет, че ще видя как ще приключи "Игра на тронове". Толкова съм щастлива, че съм тук, за да видя края на тази история и началото на всичко, което предстои.

Редактор: Илияна Кръстева

Източник: newyorker.com

Снимки: harperbazar

Още по темата:

5.0, 1 глас

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияЛайфстайл