Как можете да съдите?

Живял старец в едно село. Всички императори му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Никой, никога не бил виждал до момента кон с подобна сила, стойка и ненагледна красота. Той бил великолепен! Императори предлагали какво ли не на стареца срещу коня, но той винаги отвръщал: "За мен той не е кон, а личност, кажете ми моля как да продам една личност? Той е мой приятел, а не собственост. Как да продам приятеля си? Това е абсурд!" И макар, че старецът бил много беден, а предложенията изгодни, той все пак не го продал.

Една сутрин старецът станал и влязъл в обора, а конят му не бил там. Цяло село се струпало с викове един през друг: "Ти си глупак! Беше ясно, че един ден някой ще открадне коня! Такъв бедняк като теб да държи подобно съкровище! По-добре да го беше продал, щеше да вземеш за него каквото пожелаеш от императора. А сега къде ти е конят! Ах, каква беда!"

Старецът отговорил: "Не прекалявайте, просто кажете, че коня го няма тук. Това е фактът, всичко останало са разсъждения. Щастие или беда... как бихте могли да знаете? Как можете да съдите?
"Стига старче! – отговорили хората. "Може да не сме философи, но не сме глупаци. Конят ти е откраднат и това е сигурна беда!"

Старецът отговорил: "Мислете каквото пожелаете, аз ще се придържам към факта, че конюшнята е празна. Не мога да знам дали това щастие или беда, защото тази случка е твърде дребна. Кой знае какво ще стане по-нататък?"

Хората му се присмели, мислейки, че се е побъркал от мъка. Отдавна подозирали, че той не е в ред: всеки друг на негово място отдавна би продал коня и би заживял царски. А той на старини работел като дървар, ходил в гората, цепел дърва, събирал съчки, продавал ги едва свързвал двата края. Сега им станало, че той наистина е луд.

След 50 дни станало ясно обаче, че конят не бил откраднат, а е избягал в гората. Върнал се, но със себе си водел дванадесет диви коня. Хората отново се събрали и завикали:

"Да, дядо, ти беше прав, ние сме глупаците! Това е истинско щастие, прости ни обидите!"

Старецът отвърнал: "Ама какво ви става? Конят ми се върна и доведе още коне – и какво от това? Недейте да съдите. Кой знае щастие ли е това или беда?! Това е също толкова малка случка. Когато не знаете цялата история, защо съдите? Нима можете от една страница да разберете каква е цялата книга? Можете ли да прочетете едно изречение и да знаете какво пише на цялата страница? Дори и една дума не знаете. Животът е безкраен океан, добре, може би знаете една буква от цялото, но не може да съдите по нея. Никой не може. Щастлив съм, че не съдя. Сега си вървете и не ми пречете, за бога!"

Този път хората не му възразили – ами ако излезел прав отново? Затова замълчали, въпреки че дълбоко в душите си разбирали, че връщането на коня, при това с такова стадо, си е приказно щастие! Стига да поискаш, можеш да ги продадеш и да спечелиш повече пари, отколкото може да заработиш за цял живот.

Старецът си имал един-единствен млад син, който се захванал да обяздва конете. След по-малко от седмица синът му паднал от един кон и си счупил крака. Хора отново се събрали, а хората навсякъде са еднакви, и започнали да коментират. "Да, старче – казвали отново те – ти пак излезе прав. Това е беда, а не късмет. Единственият ти син си строши крака, щеше да ти е добра опора на старини, а сега? Сега ще обеднееш още повече!"

Старецът им отвърнал: "Ето пак съдите! Защо толкова бързате? Кажете просто: синът му си счупи крака! Кой знае беда ли е или щастие това? Животът се състои от епизоди, а може да се съди само за цялото."

Само дни по-късно страната била нападната. Започнала война и всички млади хора от селото бил взети във войската. Единствено синът на стареца си останал у дома, защото не можел да ходи. Хората отново се събрали. Разнесли се плач и викове. От всяка къща заминал поне един младеж, някои семейства изпратили и по неколцина синове. Нямало никаква надежда, че ще се върнат живи, защото царството, което ги нападнало, било огромно и битката била предварително загубена – не момчетата няма да се върнат у дома!

И хората дошли отново при стареца и му казали: "Прости старче! Бог вижда, че ти беше прав – това, че твоят син падна от коня, е всъщност благословия. Макара сакат, твоят син си е у дома! Нашите деца заминаха и няма да се върнат, а той е жив и може да проходи – по-добре жив, макар и куц!

А старецът отвърнал: "Какво ви става, добри хора?! Какво говорите? Та вие продължавате да съдите! Кой знае? Вашите деца бяха мобилизирани насила, а моят син остана вкъщи, но никой не знае - благословия или беда е това. И никой никога няма да узнае. Само Бог знае!"